Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Той кимва, но мога да видя, че е ужасен. Вървим почти минута, докато не чуваме звука от течаща вода точно пред нас.

— Дай ми очилата си — казвам на онзи, който ни води.

Той се подвоумява и аз му извивам ръката. Свива се от болка и бързо ги смъква от лицето си.

— Дръж, дръж! — изкрещява той.

Щом ги слагам, светът преминава в зелена тоналност. Бутам го силно и той пада на земята.

— Хайде — казвам на Сам и тръгваме напред, изоставяйки онзи. Съзирам групичката пред нас. Преброявам седем души заедно със Сара.

— Вече ги виждам. Искаш ли да изчакаш тук, или ще дойдеш с мен? Може да стане грозна картинка.

— Искам да дойда — казва Сам. Виждам, че е уплашен, но не съм сигурен дали е заради това, което ме видя да правя, или заради футболистите пред нас.

Вървя колкото се може по-тихо през останалата част от пътя до тях, а Сам ходи на пръсти след мен. Някакво клонче изпращява под крака на Сам само на няколко метра от тях.

— Джон? — пита Сара. Седи върху огромен камък, обгърнала с ръце свитите си колене. Не носи очила и присвива очи в нашата посока.

— Да — казвам. — И Сам.

Тя се усмихва.

— Нали ти казах — заявява тя към някого в тъмното, вероятно Марк.

Водата, която чух, не е нищо повече от едно малко бълбукащо поточе. Марк пристъпва напред.

— Виж ти, виж ти! — казва той.

— Млъквай, Марк — казвам му. — Тор в шкафчето ми е едно, но с това вече наистина прекали.

— Мислиш ли? Осем на двама сме.

— Сам няма нищо общо с това. Страх те е да се изправиш сам срещу мен? — питам. — Какво очакваш да стане? Опита се да отвлечеш двама души. Наистина ли мислиш, че те ще премълчат това?

— Да, мисля. Като ме видят как те смазвам от бой.

— Бълнуваш — казвам и се обръщам към другите. — За тези от вас, които не желаят да влизат във водата — по-добре си тръгвайте още сега. Марк обаче ще се понамокри, независимо дали иска или не. Изгуби шанса си да се споразумеем.

Всички започват да се подхилкват. Един от тях пита какво означава „споразумеем“.

— Това е последната ви възможност — казвам.

Нито един от тях не помръдва.

— Така да бъде — казвам аз.

В средата на гърдите ми се загнездва нервно вълнение. Когато правя крачка напред, Марк пристъпва назад, спъва се в краката си и пада на земята. Две от момчетата тръгват да ме нападат; и двамата са по-едри от мен. Едното замахва, но аз се навеждам, избягвам удара му и му нанасям един мой директно в стомаха. Той се хваща за корема и се сгъва надве. Блъскам другия и краката му се отделят от земята. Приземява се с тъп звук на няколко метра от мен и инерцията го прекатурва във водата. Изпълзява навън, шляпайки. Останалите са застинали на място, потресени. Усещам, че Сам се приближава към Сара. Сграбчвам най-близкия до мен и го повличам по земята. Заблудените му ритници разсичат въздуха, но не уцелват нищо. Когато стигаме брега на поточето, аз го вдигам за колана на дънките и го мятам във водата. Друг се хвърля срещу мен. Правя само крачка встрани и той се приземява във водата с главата напред. Трима са повалени, четирима остават. Чудя се колко от това могат да видят Сара и Сам без очилата за нощно виждане.

— Момчета, прекалено лесно се давате — казвам аз. — Кой е на ред?

Най-едрият от групата замахва да ме удари, но дори не се доближава до целта — аз парирам толкова бързо, че лакътят му ме близва през лицето и връзката на очилата ми се скъсва. Те отхвърчат на земята. Сега вече виждам само едва доловими сенки. Замахвам с юмрук и го уцелвам в челюстта. Той рухва като чувал с картофи. Изглежда безжизнен и ме хваща страх, че съм го ударил прекалено силно. Отскубвам очилата от лицето му и си ги слагам.

— Други желаещи?

Двама от тях вдигат ръце като знак, че са се предали; третият е застанал като идиот със зяпналата си уста.

— И така, оставаш само ти, Марк.

Марк се обръща, сякаш с намерението да избяга, но аз се хвърлям напред и го сграбчвам, преди да успее да тръгне. Дръпвам ръцете му в пълен „нелсън“. Той се свива от болка.

— Това приключва точно сега, ясно ли е?

Стискам по-силно и той изсумтява от болка.

— Каквото и да имаш против мен, спираш дотук. Това се отнася и за Сам и Сара. Ясно ли е?

Стягам хватката. Страх ме е, че ако стисна още малко, ръката му ще изскочи от ставата си.

— Казах, ясно ли е?

— Да!

Завличам го до Сара. Сам сега седи на камъка до нея.

— Извини се.

— Хайде де, братле! Доказа си своето.

Стисвам още.

— Съжалявам! — изкрещява той.

— Кажи го, сякаш го мислиш!