Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Когато приключваме с яденето, двамата със Сара измиваме чиниите и се оттегляме на канапето. Пускаме филма, който Сара донесе, на малкия ни телевизор, но почти през цялото време Анри зяпа през прозореца. По средата на филма става с въздишка и излиза навън. Сара и аз го гледаме как си тръгва. Държим се за ръце, тя се обляга на мен и слага глава на рамото ми. Бърни Косар седи до нея с глава в скута й и двамата са завити с одеяло. Навън времето може да е студено и свирепо, но в нашия хол е топло и уютно.

— Баща ти добре ли е? — пита Сара.

— Не знам. Напоследък се държи странно.

— Беше много мълчалив на вечеря.

— Да, ще отида да го видя какво прави. Ей сега се връщам — казвам аз и тръгвам след Анри. Той стои на верандата, вперил поглед в тъмнината.

— Какво става? — питам аз.

Анри замислено поглежда нагоре към звездите.

— Усещам, че нещо не е както трябва — казва.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ти хареса.

— Добре. Нека чуем.

— Не знам още колко можем да останем тук. Не ми се струва безопасно.

Сърцето ми се свива и не казвам нищо.

— Трескави са и мисля, че приближават. Усещам го. Не смятам, че тук сме в безопасност.

— Не искам да си тръгвам.

— Знаех, че няма да искаш.

— Останахме скрити.

Анри ме поглежда с вдигнати вежди.

— Без да се обиждаш, Джон, но не мисля, че много си се крил.

— Когато трябваше, го правех.

Той кимва.

— Ами ще видим.

Върви до края на верандата и слага ръце на перилата. Заставам до него. Нови снежинки започват да падат, да се сипят надолу, бели прашинки, блещукащи на фона на иначе тъмната нощ.

— Това не е всичко — казва Анри.

— Подозирах, че не е.

Той въздъхва.

— Вече трябваше да си развил телекинеза. Почти винаги идва с първия завет. Много рядко се проявява след него и дори в този случай никога не закъснява повече от седмица.

Поглеждам към него. Очите му са пълни със загриженост и тревожни бръчици пресичат челото му по дължина.

— Заветите ти идват от Лориен. Винаги е било така.

— Какво всъщност ми казваш?

— Не знам на колко можем да се надяваме оттук нататък — каза той и замълчава за кратко. — Тъй като вече не сме на Лориен, не знам дали останалите ти завети ще се проявят. И ако това се окаже истина, не можем да се надяваме, че ще се бием срещу могадорианците, още по-малко да ги победим. А ако не ги победим, никога няма да можем да се завърнем.

Гледам как пада снегът и се чудя дали да се притеснявам, или да почувствам облекчение, че може би с това ще приключи постоянното ни местене и най-накрая ще можем да се установим на едно място. Анри сочи към звездите.

— Точно там — казва той. — Точно там е Лориен.

Разбира се, знам много добре къде е Лориен, без някой да ми я сочи. Има някаква притегателна сила, някакъв начин, по който очите ми винаги гравитират към мястото на милиарди километри оттук, където стои Лориен. Опитвам да хвана снежинка с върха на езика си, после затварям очи и вдишвам студения въздух. Когато ги отварям, се обръщам назад и поглеждам Сара през прозореца. Седи, свила крака под себе си, главата на Бърни Косар все още е в скута й, а тялото му е завито с одеяло.

— Някога мислил ли си просто да се установиш тук, да си кажеш „майната й на Лориен“, и да си изградиш живот на Земята? — питам Анри.

— Напуснахме, когато беше доста малък. Предполагам, че не помниш много от Лориен?

— Не много — казвам. — Само някакви откъслечни неща ми изскачат от време на време. Не мога да кажа със сигурност обаче дали това са неща, които си спомням, или които съм видял по време на обучението.

— Не мисля, че щеше да се чувстваш по този начин, ако можеше да си спомниш.

— Но аз не си спомням. Нали точно там е работата!

— Може би — казва той. — Но независимо дали искаш да се върнеш или не, могадорианците няма да спрат да те преследват. И ако станем невнимателни и се установим, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни намерят. А в момента, в който го направят, ще убият и двама ни. Няма начин да промениш това. Никакъв.

Знам, че е прав. По някакъв начин точно като Анри и аз мога да го усетя, да го почувствам в заглъхналата нощ, когато косъмчетата на ръката ми стоят нащрек, когато лека тръпка пропълзява по гръбнака ми, въпреки че не ми е студено.

— Някога съжалявал ли си, че си останал с мен толкова дълго?

— Да съжалявам ли? Защо мислиш, че ще съжалявам за това?

— Защото няма нищо, към което да се завърнем. Семейството ти е мъртво. Моето също. Животът ни на Лориен ще бъде посветен на това да изграждаме всичко наново. Ако не бях аз, ти можеше да се сдобиеш със самоличност и да прекараш остатъка от живота си като част от някакво място. Можеше да имаш приятели, може би дори да се влюбиш отново.