Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Анри се засмива.

— Аз вече съм влюбен. И ще бъде така, докато умра. Не очаквам да го разбереш. Лориен е различна от Земята.

Въздъхвам раздразнено.

— И все пак може да си част от някакво място.

— Аз съм част от някакво място. В момента съм част от Парадайс, Охайо, заедно с теб.

Поклащам глава.

— Знаеш какво имам предвид, Анри.

— Какво ти се струва, че ми липсва?

— Живот.

— Ти си моят живот, малкият. Ти и спомените ми сте единствената ми връзка с миналото. Без вас нямам нищо. Това е истината.

Точно тогава вратата се отваря зад нас. Бърни Косар изприпква пред Сара, която стои на вратата, наполовина вътре, наполовина вън.

— Вие двамата наистина ли ще ме оставите да гледам филма съвсем сама? — пита тя.

Анри й се усмихва.

— И през ум не ни минава — казва той.

След филма изпращам Сара до колата. Оставаме за момент, усмихвайки се един на друг, после се целуваме за лека нощ. Целувката е бавна, а в ръцете си нежно държа нейните.

— До утре — казва тя и стиска ръцете ми.

Влиза в колата, а аз вървя до края на алеята и я гледам как се отдалечава. Оставам там, докато задните светлини не изчезнат, а когато това става, ме обзема чувство на страх, защото си припомням думите на Анри от първия ми учебен ден: „Само имай предвид, че може да ни се наложи да тръгнем по всяко време“. Прав е и го знам, но никога не съм изпитвал подобни чувства към някого. Сякаш се нося по въздуха, когато сме заедно, и се ужасявам от моментите, в които сме разделени, както например сега, независимо че прекарах последните два часа с нея. Сара придава смисъл на нашето бягане и криене, смисъл, който надхвърля самото оцеляване. Смисъл, заради който си заслужава да победиш. А от самата идея, че може би застрашавам живота й, задето съм с нея, направо ме побиват тръпки.

Връщам се обратно вътре, а Анри е донесъл Лориенския сандък от спалнята си и го е сложил върху кухненската маса.

— Наистина ли? — питам.

Той кимва.

— Тук вътре има нещо, което от години искам да ти покажа.

Нямам търпение да видя какво друго има в този сандък. Отваряме заедно ключалката и той повдига капака така, че да не мога да надзърна вътре. Изважда кадифена торбичка, затваря сандъка и отново го заключва.

— Тези не са част от завета ти, но ги мушнах вътре последния път, когато отворихме сандъка, заради лошото ми предчувствие. Ако могадорианците ни хванат, никога няма да могат да го отворят — казва той и посочва към сандъка.

— И какво има в торбичката?

— Слънчевата система — казва той.

— Ако не са част от завета ми, тогава защо не си ми ги показвал досега?

— Защото трябва да развиеш завета си, за да ги активираш.

Маха всичко от масата и сяда от другата й страна с торбичката в скута. Усмихва се, усещайки ентусиазма ми. После пъха ръка в торбичката и изважда седем стъклени сфери с различна големина. Взема ги в шепи, доближава ги до лицето си и духва върху им. В тях затрептяват малки светлинки. Той ги хвърля във въздуха и изведнъж те се съживяват, подредени в пространството над масата. Стъклените топки са точно копие на нашата Слънчева система. Най-голямата от тях е с размера на портокал — слънцето на Лориен — и тя виси по средата и излъчва светлина колкото една крушка, но същевременно изглежда като самодостатъчна сфера от лава. Другите топки кръжат около нея. По-близките до слънцето се движат много по-бързо, докато тези, които са най-далече, сякаш се тътрят едва-едва. Всички те се въртят — дни, започващи и свършващи свръхскоростно. Четвъртото кълбо от слънцето нататък е Лориен. Гледаме го как се движи, гледаме как повърхността му започва да се оформя. Голямо е колкото топка за тенис. Очевидно копието не е с реален мащаб, защото Лориен всъщност е много по-малка от слънцето ни.

— Какво се случва? — питам.

— Топката заема точната форма на Лориен, както изглежда в момента.

— Как въобще е възможно това?

— Това е специално място, Джон. В самата му основа е заложена древна магия. От нея идват и заветите ти. Тя материализира предметите от твоето наследство и им вдъхва живот.

— Но ти току-що каза, че това не е част от завета ми.

— Не е, но идва от същото място.

Релефът се оформя, планините растат, дълбоки бразди прорязват повърхността там, където знам, че някога е имало реки. И внезапно спира. Търся някакъв цвят, някакво движение, някакъв вятър, който да прекоси хоризонта. Но там няма нищо. Целият пейзаж е едноцветна кръпка от сиво и черно. Не знам какво съм се надявал да видя, какво съм очаквал. Някакво движение, поне признак на живот. Падам духом. Тогава повърхността става прозрачна и през нея можем да видим как в самото ядро на кълбото се появява слабо сияние. Засиява и избледнява, после пак засиява, сякаш копира сърдечния ритъм на спящо животно.