Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Нямам представа. Засега не знам какво да мисля. Хвана ме неподготвен.

— Хвана и двама ни неподготвени.

— Трябва да прегледаме публикацията, от която черпи информацията си, да разберем кой пише тези неща и къде ги пише.

Той ме поглежда с очакване.

— Какво?

— Ще трябва да намериш копие — казва той.

— Ще го направя — отговарям. — И все пак няма никаква логика. Откъде ще знае някой за това?

— Разпространява се отнякъде.

— Мислиш ли, че е някой от нас?

— Не.

— Мислиш ли, че е някой от тях?

— Възможно е. Никога не съм се сещал да преглеждам малотиражките с конспиративни теории. Може би си мислят, че ги четем и че ще могат да се докопат до нас, ако разкрият подобна информация. Имам предвид… — той спира и се замисля за момент. — По дяволите, Джон, нямам представа! Ще трябва да разучим нещата обаче. Със сигурност не е някакво съвпадение.

Вървим в мълчание, все още някак зашеметени, и прехвърляме в главите си възможни обяснения. Бърни Косар тича между нас в лек тръс и с изплезен език, а мантията му е паднала на една страна и се влачи по тротоара. Той е истински хит сред децата и много от тях спират, за да го погалят.

Паркът се намира в южната част на града. В далечния си край има две съседни езера, разделени от тънка ивица земя, която води към гората зад тях. Самият парк е направен от три бейзболни игрища, детска площадка и голяма шатра, в която доброволци раздават сайдер и парчета тиквеник. Три фургона със сено стоят отстрани на застланата с чакъл алея, а до тях има табела, на която пише:

СТРАХУВАЙТЕ СЕ ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ!

РАЗХОДКИТЕ С ПРИЗРАЧНИ ФУРГОНИ ЗАПОЧВАТ ПО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.

5 ДОЛАРА НА ЧОВЕК.

Пътят преминава от чакъл към кал, преди да стигне гората, чийто вход е украсен с хартиени скелети и карикатури на таласъми. Очевидно призрачният превоз минава през гората. Оглеждам се за Сара, но никъде не я виждам. Чудя се дали и тя ще се вози.

Анри и аз влизаме в шатрата. Мажоретките са отстрани, рисуват по лицата на децата страшни маски, други продават билети за лотария с подаръци, която ще се тегли в осемнадесет часа.

— Здрасти, Джон — чувам глас зад себе си. Обръщам се и там стои Сара с фотоапарата в ръка. — Хареса ли ти парадът?

Усмихвам се и плъзвам ръце в джобовете си. На бузата й е нарисувано малко бяло призраче.

— Здрасти и на теб — казвам. — Хареса ми. Мисля, че започвам да свиквам с чара на този малък град.

— Чар? Имаш предвид скука, нали?

Свивам рамене.

— Не знам, не е лошо.

— Хей, това е мъникът от училище. Спомням си те — казва тя и се навежда, за да погали Бърни Косар. Той маха енергично с опашка, скача и се опитва да й оближе лицето. Сара се засмива. Поглеждам назад. Анри е на шест метра от мен и говори с майката на Сара на една от масите за пикник. Любопитно ми е за какво си говорят.

— Мисля, че те харесва. Казва се Бърни Косар.

— Бърни Косар? Това не е име за очарователно кученце. Виж му мантията. То просто е прекалено сладко.

— Знаеш ли, ако продължаваш така, ще започна да ревнувам от собственото си куче — казвам.

Тя се усмихва и се изправя.

— Ще си купиш ли билет за лотарията от мен, или какво? Средствата ще отидат за възстановяването на приюта за животни, който бе унищожен в пожар миналия месец в Колорадо.

— Наистина? И как момиче от Парадайс, Охайо, научава за приют за животни в Колорадо?

— На леля ми е. Убедих всички момичета от мажоретния състав да участват. Ще отидем дотам и ще помогнем в изграждането му. Хем ще помогнем на животните, хем ще се измъкнем от училище за седмица. Двойна печалба.

Представям си как Сара, сложила строителна каска, замахва с чука. Мисълта ме кара да се ухиля.

— Значи искаш да кажеш, че ще държа фронта в кухнята сам цяла седмица?

Въздишам с престорен гняв и поклащам глава.

— Не знам дали така бих могъл да подкрепя подобно пътуване, дори да е за животните.

Тя се разсмива и ме удря с юмруче по ръката. Изваждам портфейла си и давам пет долара за шест билета.

— Шестте са за късмет — казва тя.

— Така ли?

— Разбира се. Нали ги купи от мен, глупчо.

В този момент зад рамото на Сара забелязвам Марк и останалите момчета от платформата да влизат в шатрата.

— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер? — пита Сара.

— Да, мислех си го.

— Иди, забавно е. Всички го правят. И наистина става доста страшничко.

Марк вижда, че със Сара си говорим, и свъсва вежди. Запътва се към нас. Изглежда както винаги — футболно яке, сини дънки, коса, цялата в гел.