Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Пикапът на баща ми — казва Сам гордо. — Всички тези години. Абсолютно същият си е.

— Нашата златна колесница — се обаждам и аз. — В теб ли са ключовете?

Той тръгва към едната част на гаража и взема връзка ключове от кукичка на стената. Отключвам и отварям вратата.

— Искаш ли да играем на „камък-ножица-хартия“, за да видим кой ще кара? — питам.

— Не — казва Сам, отключва вратата от страната на шофьора и се намества зад волана. Двигателят се запалва и тръгва с лекота. Той сваля надолу стъклото на прозореца.

— Мисля, че баща ми би се гордял да ме види да карам — казва той.

Усмихвам се.

— И аз така мисля. Тръгвай, а аз ще затворя вратата.

Той си поема дълбоко въздух, превключва на скорост и бавно, плахо, сантиметър по сантиметър го изкарва от гаража. Удря спирачките прекалено рязко, прекалено рано и пикапът спира внезапно.

— Не си го изкарал докрай навън — казвам аз.

Той отпуска крак от спирачките и изминава останалата част от пътя със скорост от няколко сантиметра в час. Затварям вратата на гаража след него. Бърни Косар скача в пикапа, без да чака покана, а аз се плъзвам до него. Ръцете на Сам са се вкопчили във волана в позиция два без десет.

— Притеснен ли си? — питам аз.

— Треска ме тресе.

— Ще се оправиш — казвам. — И двамата сме виждали хиляди пъти как се прави.

Той кимва.

— Добре. Накъде да завия, като излезем от алеята?

— Наистина ли ще го направим?

— Да — казва той.

— Тогава завиваме надясно — отговарям аз — и излизаме от града.

И двамата си слагаме коланите. Открехвам прозореца толкова, колкото Бърни Косар да може да си изкара главата навън, което той веднага прави, застанал със задните си лапи в скута ми.

— Умирам от страх — казва Сам.

— Аз също.

Той поема дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и бавно го издиша.

— И… ето… ни… на… път — казва той и сваля крака си от спирачките на последната дума. Пикапът тръгва с подрусване надолу по алеята. Сам удря спирачките, пикапът спира и поднася. Сам отново потегля и пъпли по алеята, този път още по-бавно, докато не спира в края й, оглежда се в двете посоки и излиза на пътя. Отначало пак бавно, после набира скорост. Напрегнат е, навел се е напред, но след около километър и нещо по лицето му плъзва доволна усмивка и той се обляга назад.

— Това не е толкова трудно.

— Ти си природен талант.

Държи пикапа близо до маркировката от дясната страна на пътя. Напряга се всеки път, щом види от отсрещната посока да идва кола, но след време се успокоява и спира да обръща внимание на другите участници в движението. Прави завой, след това още един и след двадесет и пет минути излизаме на междущатската магистрала.

— Не мога да повярвам, че правим това — казва Сам най-накрая. — Това е най-лудата простотия, която някога съм правил.

— Аз също.

— Имаш ли някакъв план за действие, след като стигнем там?

— Абсолютно никакъв. Надявам се, че ще успеем да преценим ситуацията на място и да тръгнем оттам. Нямам представа дали е къща, сграда с офиси или каквото и да било друго. Даже не знам дали той е там.

Той кимва.

— Мислиш ли, че е добре?

— Идея си нямам — казвам.

Поемам дълбоко въздух. Остава ни още час и половина път. После стигаме Атенс.

После намираме Анри.

Караме на юг, докато не съзираме сгушилия се в полите на Апалачите Атенс: малък град, изникнал между дърветата. През тлеещата дневна светлина виждам река, която нежно се извива около него и изглежда сякаш очертава ръбовете на чаша, поела градчето в себе си. Тя е неговата граница на изток, юг и запад, а на север се простират хълмове и дървета. Температурата е сравнително висока за ноември. Подминаваме колежанския футболен стадион. Зад него се задава арена с бели куполи.

— Мини през този изход — казвам аз.

Сам извежда пикапа от магистралата и свива надясно по булевард „Ричлънд“. И двамата сме въодушевени, защото пристигнахме цели, пък и не ни хванаха.

— Значи така изглеждат университетските градчета, а?

— Явно — казва Сам.

От двете ни страни има сгради и общежития. Тревата е зелена, изрядно окосена, въпреки че е ноември. Качваме се по едно стръмно възвишение.

— На върха е улица „Корт“. Оттам ще завием наляво.

— Колко още остава? — пита Сам.

— Около километър.

— Искаш ли първо да минем с колата оттам?

— Не. Мисля, че ще е по-добре да паркираме при първа възможност и да повървим дотам.

Минаваме по улица „Корт“, която е основната артерии и центъра на града. Всичко е затворено за празниците — книжарници, кафенета, барове. Тогава го забелязвам, откроява се като скъпоценен камък.