Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Един грешен ход от теб и той ще си го получи. Схващаш ли?

— Да — казвам.

— Сега хвани това — казва той. Сваля ролка тиксо от рафта до него и я хвърля към мен. Докато лети във въздуха, аз я спирам и тя увисва на два метра и половина от земята, точно между нас. Започвам да я въртя много бързо. Мъжът зяпна към нея в недоумение.

— Какво, по…

Докато вниманието му е отвлечено, аз изтласквам ръката си напред към него. Ролката полита назад и го прасва в носа. Кръвта започва да шурти и когато се пресята към нея, изпуска оръжието, което се удря в земята и изстрелва куршум. Насочвам ръката си към куршума и го спирам, а зад себе си чувам смеха на Анри. Премествам куршума така, че да виси пред лицето на мъжа.

— Хей, дебелако! — казвам.

Той отваря очи и вижда куршума във въздуха точно пред лицето си.

— Ще ти се наложи да понесеш още.

Оставям куршума да падне на земята в краката му. Мъжът се обръща, за да побегне, но аз го връщам назад през стаята и го удрям в грамадната носеща греда. Той изпада в безсъзнание и се пльосва на земята. Вземам тиксото и го връзвам за гредата. След като се уверявам, че вече е безопасен, се обръщам към Анри и отново се залавям с развързването му.

— Джон, мисля, че това беше най-страхотната изненада, която съм виждал през целия си живот — казва той с шепот и с такова облекчение, че вече очаквам да закапят сълзи.

Усмихвам се с гордост.

— Благодаря. Прояви се по време на вечерята.

— Съжалявам, че я изпуснах.

— Казах им, че от много работа си с вързани ръце.

Той се усмихва.

— Слава Богу, че заветът дойде — казва той и изведнъж осъзнавам, че напрежението около пристигането на моите завети или страхът, че няма да се формират, са тежали на Анри много повече, отколкото предполагах.

— А с теб какво се случи? — питам аз.

— Почуках на вратата. И тримата си бяха вкъщи. Когато влязох, единият от тях ме удари с бухалка по тила. Събудих се върху този стол.

Той поклаща глава и изрича дълга върволица от думи на лориенски, за които знам, че са псувни. Приключвам с развързването и той си изтяга краката.

— Трябва да се разкараме оттук — казва той.

— Трябва да намерим Сам.

И тогава го чуваме.

— Джон. Долу ли си?

Всичко тръгва на забавен каданс. Виждам и друг човек на върха на стълбите. Сам изкрещява от изненада и аз се обръщам към него, докато тишината пълни ушите ми с дисонантното бучене, което идва със забавения каданс. Мъжът зад него го блъсва силно, краката му се отлепят от земята и той полита право към основата на стълбите, където го очаква бетонният под. Гледам го как се носи през въздуха, размахвайки ръце, измъченото му лице, застинало в ужас. Без въобще да се замислям, в мен надделява инстинктът, вдигам ръцете си в последната секунда и го хващам. Главата му се намира само на три сантиметра от пода на мазето. Слагам го внимателно на пода.

— Мамка му! — казва Анри.

Сам сяда и пълзи назад като рак, докато не стига до циментовата стена. Очите му са широко отворени, зяпнали към стъпалата, а устните му се движат, но от тях не излизат думи. Фигурата, която го бутна, стои на върха на стълбището и се опитва да си обясни, както и Сам, какво точно се случи. Това трябва да е третият.

— Сам, помъчих се просто да… — казвам.

Мъжът горе дава заден и прави опит да си плюе на петите, но аз го изтеглям две стъпала надолу. Сам поглежда мъжа, задържан от невидима сила, а после към ръката ми, протегната към него. Той е шокиран и онемял.

Вземам тиксото, вдигам мъжа във въздуха и го отнасям на втория етаж, като през цялото време го държа над земята. Той ми крещи някакви гадости, докато го залепвам за стола, но не чувам нито една от тях, защото умът ми се блъска да измисли какво да кажа на Сам за случилото се.

— Млъквай! — казвам.

Той стоварва още една поредица псувни. Решавам, че ми стига толкова, слагам му тиксо на устата и се връщам обратно в мазето. Анри е застанал до Сам, който все още седи там със същия празен поглед на лицето си.

— Не схващам — казва той. — Какво се случи току-що?

Анри и аз се споглеждаме. Аз вдигам рамене.

— Кажи ми, какво става? — пита Сам с умолителен глас, примесен с отчаяние да узнае истината, да разбере, че не е луд и че не си е измислил това, което току-що е видял.

Анри въздъхва и поклаща глава. Тогава казва:

— Има ли значение, по дяволите?

— Какво да има значение? — питам.

Той не обръща внимание на думите ми, а вместо това се обръща към Сам. Свива устни, поглежда към отпуснатия на стола мъж, за да се убеди, че е в безсъзнание, и после отново към Сам.