Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Каза, че е хванал един от тях и го е измъчвал.

— Къде?

— Не знам. Номерът му започваше с кода на областта около Кълъмбъс. Доста на север оттук. Някъде на сто-сто и двадесет километра на север.

— Ти ли говори с него?

— Да. И не бях сигурен луд ли е, или не, но и преди бяхме чували подобни слухове. Той започна да разказва за тяхното желание да затрият цивилизацията в сегашния й вид и понякога говореше толкова бързо, че беше трудно да се разбере какво въобще казва. Повтаряше непрекъснато едно нещо — че те са дошли на лов за нещо или някого. Тогава започна да бълва числа.

Очите ми се изцъклят.

— Какви числа? Какво значеха?

— Нямам представа. Както казах, говореше толкова бързо, че само това успяхме да запишем.

— Записвали сте, докато сте говорили? — пита Анри.

— Естествено. Ние сме журналисти — казва той невярващо. — Да не мислиш, че сами си измисляме историите, дето ги пишем?

— Да, така мисля — казва Анри.

— Пазите ли си записките? — питам аз.

Той ме поглежда и кимва.

— Казвам ти, безполезни са. Повечето са драсканици за плана им да унищожат човешката раса.

— Трябва да ги видя — почти изкрещявам. — Къде, къде са те?

Той прави жест към бюрото, опряно до една от стените.

— На лепящите се бележчици.

Отивам до покритото с вестници бюро и започвам да преглеждам бележките. Намирам няколко много неясни записки за надеждата на могадорианците да завладеят Земята. Нищо конкретно, никакви планове или детайли, само откъслечни думи и фрази:

„Пренаселеност“

„Ресурсите на Земята“

„Биологични оръжия?“

„Планетата Могадор“

Тогава стигам до бележката, която търсех. Прочитам я внимателно три или четири пъти.

„Планета Лориен? Лориенците?

1–3 мъртви

4?

7 проследен в Испания

9 бяга в ЮА“

(За какво говори? Какво общо имат тези числа с нападението на Земята?)

— Защо има въпросителна след числото 4? — питам аз.

— Защото каза нещо за него, но говореше прекалено бързо и не го разбрах.

— Шегуваш ли се?

Той поклаща глава. Въздъхвам. Все на мен ще се случи, мисля си. Едно нещо е казал за мен и то е единственото, което не е записано.

— Какво значи ЮА? — питам.

— Южна Америка.

— Каза ли къде в Южна Америка?

— Не.

Кимвам и се заглеждам в листчето. Ще ми се да бях чул разговора, да можех да задам някои въпроси. Знаят ли наистина могадорианците къде е Седем? Наистина ли го следят? Ако да, значи Лориенското заклинание все още е в сила. Сгъвам бележките и ги пъхам в задния си джоб.

— Знаеш ли какво означават числата? — пита той.

Поклащам глава.

— Нямам представа.

— Не ти вярвам — отвръща той.

— Млъквай! — казва Сам и го ръгва в стомаха с тежкия край на бухалката.

— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — питам.

Той се замисля за момент:

— Мисля, че ярката светлина им пречи. Като че ли изпитваха болка, когато си сваляха слънчевите очила.

Чуваме шум от долния етаж. Звучи сякаш някой се опитва бавно да отвори вратата. Споглеждаме се. Поглеждам мъжа на стола.

— Кой е това? — казвам тихо.

— Те са.

— Какво?

— Казаха, че ще следят. Знаеха, че някой може да дойде.

Чуваме тихи стъпки на първия етаж.

Анри и Сам се споглеждат, и двамата са ужасени.

— Защо не ни предупреди?

— Казаха, че ще ме убият. Мен и семейството ми.

Изтичвам до прозореца, поглеждам отзад. Намираме се на втория етаж. Разстоянието до земята е шест метра. Има ограда около двора. Двуметрови дървени летви. Бързо се връщам обратно при стълбите и надниквам надолу. Виждам три огромни фигури в дълги черни шлифери, с черни шапки и слънчеви очила. Носят дълги проблясващи мечове. Няма начин да успеем да стигнем до долния етаж. Заветите ми стават все по-силни, но не са достатъчни, за да се справят с трима могадорианци. Единственият ни изход е през някой от прозорците или да минем по тясната тераса пред стаята. Прозорците са по-малки, но задният двор ще ни позволи да избягаме незабелязано. Ако излезем от предната страна, най-вероятно ще ни видят. Чувам шум от мазето; могадорианците си говорят на своя грозен гърлен език. Двама от тях тръгват към мазето, а третият — към стълбите, които водят до нас.

Имам една-две секунди, за да действам. Прозорците ще се счупят, ако минем през тях. Единственият ни шанс са вратите, които водят към терасата на втория етаж. Отварям ги с телекинезата си. Навън е черен мрак. Чувам стъпки, които идват нагоре. Дръпвам Сам и Анри към себе си и ги прехвърлям на раменете си като чували с картофи.