Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Той излиза от стаята. Сядам. Не искам да напускам. Имам истински приятел за пръв път в живота си. Приятел, който знае какъв съм и не го е страх, не ме мисли за изрод. Приятел, готов да се бие заради мен, да рискува живота си. И имам приятелка. Момиче, което иска да е с мен, дори без да ме знае кой съм. Което ме прави щастлив, заради което съм готов да се бия или да рискувам живота си, ако трябва да я защитя. Още не са се проявили всичките ми завети, но доста от тях са вече налице. Обезвредих трима яки мъжаги. Нямаха никакъв шанс. Сякаш се борех с малки деца. Можех да правя с тях каквото си искам. А и вече знаем, че хората също могат да се бият с могадорианците, да ги залавят, нараняват и убиват. Щом те могат, аз ли няма да мога? Не искам да напускам. Имам приятел, имам и приятелка. Няма да напусна.

Анри идва от стаята си. Носи Лориенския сандък, който е нашата най-ценна вещ.

— Анри… — казвам.

— Да?

— Няма да си тръгваме.

— Напротив.

— Ти, ако искаш, тръгвай, но аз ще отида да живея със Сам. Няма да си тръгна.

— Решението не е твое, че да го вземаш.

— Не е ли? Мислех си, че аз съм този, когото преследват. Мислех си, че аз съм този, който е в опасност. Можеш да си тръгнеш веднага и могадорианците никога няма да те потърсят. Би могъл да изживееш един хубав, дълъг, нормален живот. Би могъл да правиш каквото си искаш. Аз не мога. Те ще ме преследват вечно. Вечно ще се опитват да ме намерят и убият. Аз съм на петнадесет години. Вече не съм дете. Решението е мое.

Той не сваля очи от мен близо минута.

— Това беше добра реч, но не променя нищо. Събирай си нещата. Тръгваме.

Вдигам ръката си, насочвам я към него и го отделям от земята. Той е толкова потресен, че остава безмълвен. Изправям се и го премествам в ъгъла на стаята, близо до тавана.

— Оставаме — казвам.

— Свали ме долу, Джон.

— Ще те сваля, когато се съгласиш да останем.

— Прекалено опасно е.

— Не знаем това. Те не са в Парадайс. Вероятно нямат представа къде сме.

— Пусни ме долу!

— Не и докато не се съгласиш да останем.

— ПУСНИ МЕ ДОЛУ!

Не му отвръщам. Просто го държа там. Той се бори, опитва се да се оттласне от тавана, но не може да се помръдне. Силата ми го държи на място. Пък и се чувствам силен, докато го правя. По-силен от когато и да било. Няма да напусна. Няма да бягам. Обичам живота си в Парадайс. Харесва ми мисълта, че имам истински приятел, и обичам приятелката си. Готов съм да се боря за това, което обичам, независимо дали с могадорианци, или с Анри.

— Знаеш, че няма да слезеш, докато аз не те пусна.

— Държиш се като дете.

— Не, държа се като някой, който започва да осъзнава какъв е и какво може.

— И наистина ще ме държиш тук горе?

— Докато не заспя или не се уморя, но ще го направя пак веднага щом си почина.

— Хубаво. Може да останем. Но при определени условия.

— Какви?

— Свали ме на земята и ще поговорим.

Снижавам го и го слагам на пода. Той ме прегръща. Изненадан съм — очаквах да е ядосан. Той ме пуска и сядаме на канапето.

— Гордея се с това колко много си напреднал. Прекарал съм много години в чакане и подготовка за момента, в който тези неща ще станат, заветите ти ще пристигнат. Знаеш, че целият ми живот е посветен на това да те предпазвам, да те правя по-силен. Не бих си простил, ако ти се случи нещо. Ако умреш, докато аз те пазя, не съм сигурен как бих могъл да живея след това. След време могадорианците ще ни настигнат. Искам да съм готов за тях, когато дойдат. Не мисля, че ти си готов, въпреки че си мислиш, че си. Имаш още много работа. Може засега да останем тук, ако се съгласиш да поставиш обучението си на първо място. Пред Сара, пред Сам, пред всичко. И при първия знак, че са наблизо или че са ни хванали дирята, напускаме, без да задаваш въпроси, без да спориш, без да ме вдигаш до тавана и да ме държиш там.

— Съгласен — казвам аз и се усмихвам.

Зимата пристига рано и със страшна сила в Парадайс, Охайо. Първо вятърът, после студът, накрая снегът. В началото поръсва съвсем лек снежец, после връхлита буря и така зарива земята, че от сутрин до вечер слушаш как снегорините вият по преспите не по-малко натрапчиво от самия вятър, а зад тях се стелят пътеки от сол. Два дена няма да имаме училище. Снегът до пътищата плавно преминава от бял в мръсно черен и накрая се топи в упорити локви киша, които отказват да се оттекат в канала. Анри и аз прекарваме това време в обучение у дома или навън. Вече мога да жонглирам с три топки, без да ги докосвам, а това означава, че мога да повдигна повече предмети едновременно. Дойде ред и на по-големите и по-тежки предмети — кухненската маса, снегорина, който Анри купи миналата седмица, новия ни пикап, който е почти същият като предишния и като милиони други пикапи в Америка. Ако мога да го вдигна физически, с тялото си, значи мога да го вдигна и с ума си. Анри смята, че накрая силата на съзнанието ми ще надмине телесната.