Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Снегът! Снегът! — изкрещява Анри.

Мятам се в него с главата напред и започвам да се търкалям. Огънят изгасва почти веднага, но аз продължавам да се въргалям и съскането на снега, докоснал дрипавия костюм, е единственото, което чувам, докато облачета пара и дим се издигат от мен. Тогава Сам дърпа клапана на пожарогасителя и изстрелва дебела струя прах, която затруднява още повече дишането ми.

— Не! — изкрещявам.

Той спира. Лежа там, опитвайки се да си поема дъх, но всяко вдишване ми причинява болка в белите дробове, която отеква в цялото ми тяло.

— По дяволите, Джон! Не трябваше да дишаш — казва Сам, надвесил се над мен.

— Не можах да се сдържа.

— Добре ли си? — пита Сам.

— Дробовете ми горят.

Всичко ми изглежда размазано, но бавно картината се прояснява. Лежа там и гледам нагоре в ниското сиво небе към снежинките, които навъсено се сипят над нас.

— Как се справих?

— Не беше зле като за пръв път.

— Значи пак ще го правим, така ли?

— След време, да.

— Това беше адски яко! — казва Сам.

Въздъхвам и след това си поемам дълбоко и тежко въздух.

— Това беше скапано.

— Справи се добре като за пръв път — казва Анри. — Не можеш да очакваш всичко да бъде лесно.

Кимвам от земята. Лежа там цяла минута или две и тогава Анри ми подава ръка, за да стана, с което слага край на тренировката ми за деня.

Събуждам се посред нощ два дена по-късно, часовникът показва 2:57. Чувам Анри да прави нещо на кухненската маса. Измъквам се от леглото и излизам от стаята. Той се е навел над някакъв документ, вторачил се е в него през бифокалните си очила и държи с пинцети печат. Поглежда нагоре към мен.

— Какво правиш? — питам.

— Правя ти документи.

— За какво?

— Замислих се за това как със Сам трябваше да шофирате, за да ме вземете. Мисля, че е глупаво от наша страна да продължаваме да казваме истинската ти възраст, след като можем така лесно да я променим според нуждите си.

Вземам свидетелството за раждане, което току-що е изготвил. Написаното име е Джон Хюс. Датата на раждане ще ме направи година по-възрастен. Ще съм на шестнадесет и ще имам правото да шофирам. Навеждам се да видя другото, върху което в момента работи. То е на името на Джоуни Форсай, осемнадесетгодишен, пълнолетен.

— Защо досега не сме се сещали да го направим? — питам.

— Не сме имали причина.

По масата са разпръснати листове хартия с различна форма, големина и плътност, а отстрани стои голям принтер. Шишенца с мастило, гумени печати, нотариални печати, метални плочковидни джаджи, различни инструменти, които приличат на извадени от зъболекарски кабинет. Изготвянето на документи винаги ми е било чуждо.

— Сега ли ще сменим възрастта ми?

Анри поклаща глава.

— Прекалено късно е да я сменяме в Парадайс. Тези са най-вече за в бъдеще. Кой знае какво ще се случи, че да ти даде повод да ги използваш.

Само от мисълта, че в бъдеще може да се преместим, започва да ми се гади. Предпочитам да си остана на петнадесет и никога да не мога да шофирам, отколкото да се преместя на някое ново място.

Сара се връща от Колорадо седмица преди Коледа. Не съм я виждал цели осем дена. Имам чувството, че е минал месец. Бусът оставя момичетата пред училището и една от нейните приятелки я докарва право у нас, без дори да се е отбила в дома си. Щом чувам гумите по алеята, я посрещам с прегръдка и целувка, повдигам я и я завъртам във въздуха. Тя е прекарала десет часа в самолет и кола, с анцуг е, без грим, с коса, вързана на опашка, но все пак е най-красивото момиче, което някога съм виждал, и не желая да я пусна. Гледаме се в очите на лунна светлина и единственото, което можем да направим, е да се усмихваме.

— Липсвах ли ти? — пита тя.

— Всяка секунда от всеки ден.

Тя целува върха на носа ми.

— И ти ми липсваше.

— И животните сега имат ли си отново приют? — питам.

— О, Джон, беше невероятно! Ще ми се да беше там. Имаше около трийсетина човека, които помагаха през цялото време, денонощно. Сградата вървеше толкова бързо, пък и е много по-хубава отпреди. В един от ъглите построихме котешко дърво и ако щеш вярвай, през цялото време имаше котки, които си играеха на него.

Усмихвам се.

— Звучи страхотно. Ще ми се да бях там.

Вземам чантата й и заедно влизаме в къщата.

— Къде е Анри? — пита тя.

— На пазар. Излезе преди десетина минути.

Тя минава през хола и премята палтото си на облегалката на един стол на път за стаята ми. Сяда на леглото ми и си изритва обувките.