Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Защо смяташ, че не са били гардове?

— Натовариха кораба с провизии, някъде петдесетина кашони и сакове. Не използваха телекинеза.

— В ракетата в музея?

— Мисля, че беше музеят. Бях в огромна сграда с купол, изцяло празна, само с ракетата вътре. Мога единствено да предполагам, че е бил музеят.

Анри кимва.

— Щом са работили в музея, значи трябва да са били сепани.

— Товареха животни — казвам. — Животни, които можеха да си променят формата.

— Химери — казва Анри.

— Какво?

— Химери. Животни на Лориен, които могат да си променят формата. Наричат се химери.

— Това ли беше Хадли? — питам аз, припомняйки си видението, което имах преди няколко седмици. Видението, в което си играех на двора у баба и дядо, когато бях вдигнат във въздуха от човека в сребристосиния костюм.

Анри се усмихва.

— Спомняш ли си Хадли?

Кимвам.

— Виждал съм го така, както виждам всичко останало.

— Получаваш видения дори без обучението?

— Понякога.

— Колко често?

— Анри, на кого му дреме за виденията? Защо товареха животните в ракета? Какво правеше това бебе с тях, ако наистина беше бебе? Къде отидоха? Каква ли може да им е била целта?

Анри се замисля за момент. Той премества тежестта на тялото си върху десния си крак.

— Вероятно същата цел, каквато имахме и ние. Замисли се, Джон. Как иначе биха могли животните да населят отново Лориен? Те също би трябвало да се опазят в някакво убежище. Всичко беше пометено. Не само хората, но и животните, и всички растения. Може би вързопът е бил просто още някакво животно. Някакво по-уязвимо или по-малко.

— Добре, тогава къде биха отишли? Какво друго убежище съществува освен Земята?

— Мисля, че са отишли към една от космическите станции. Ракета с лориенско гориво би успяла да стигне дотам. Може да са си мислели, че нападението ще трае кратко и че ще дочака края му. Имам предвид, те биха могли да живеят на космическата станция толкова дълго, колкото им стигнат провизиите.

— Има космически станции близо до Лориен?

— Да, две са. Поне бяха две. Знам със сигурност, че по-голямата от тях беше разрушена още в началото на инвазията. Загубихме връзка с нея по-малко от две минути след падането на първата бомба.

— Защо не спомена това преди, когато за пръв път ти казах за ракетата?

— Предполагах, че е била празна, че е била изстреляна за отвличане на вниманието. И мисля, че ако едната станция е била разрушена, то и другата е била. Тяхното пътуване, за нещастие, най-вероятно е било напразно, каквато и да е била целта им.

— Ами ако са се върнали, след като са им привършили запасите? Мислиш ли, че биха могли да оцелеят на Лориен? — питам аз в отчаянието си. Вече знам отговора, вече знам какво ще каже Анри, но питам все пак, за да запазя някаква надежда, че не сме сами във всичко това. Че може би някъде далече оттук има и други като нас, които чакат и следят планетата, за да могат да се завърнат един ден, а ние да не се окажем самотни, когато стъпим отново на нея.

— Не. Сега там няма вода. Ти сам видя това. Няма нищо, освен една безплодна пустош. А нищо не може да оцелее без вода.

Въздъхвам и отново лягам в леглото. Отпускам глава на възглавницата. Какъв е смисълът да се спори? Анри е прав и го знам. Видях го с очите си. Ако може да се вярва на кълбата, които Анри извади от сандъка, тогава Лориен не е нищо повече от една пустош, бунище. Планетата все още живее, но на повърхността няма нищо. Никаква вода. Никакви растения. Никакъв живот. Нищо освен кал, камъни и отломъците от цивилизацията, която някога е съществувала.

— Друго видя ли? — пита Анри.

— Видях ни в деня, в който заминахме. Всички стояхме пред кораба точно преди да излети.

— Беше тъжен ден.

Кимвам. Анри скръства ръце и се заглежда през прозореца, потънал в мисли. Поемам си дълбоко въздух.

— Къде беше семейството ти през цялото време? — питам аз.

Светлините ми загаснаха преди две-три минути, но още мога да видя бялото на очите на Анри, вперени в мен.

— Не бяхме заедно, не и на този ден — казва той.

И двамата се умълчаваме за малко и Анри премества тежестта си върху другия крак.

— То аз по-добре да се връщам в леглото — казва той и слага край на разговора. — Наспи се.

Тръгва си, а аз оставам да лежа и животните, ракетата, семейството на Анри не ми излизат от главата. Някак си съм сигурен, че не е успял да се сбогува с тях. Знам, че няма да мога да заспя повторно. Никога не успявам, когато виденията ме навестяват, когато усещам тъгата на Анри. Сигурно това постоянно му тежи, както би тежало на всеки друг, който е напуснал при същите обстоятелства, изоставил е единствения дом, който някога е имал, и е знаел, че никога повече няма да види хората, които обича.