Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Чудесно — отговаря тя. — Казаха ми да ви оставя по едно от тези.

Тя ни подава по един от оранжевите листове, които Марк й даде току-що. Покана за купон в дома му за идващата събота.

— Аз съм поканен? — пита Сам.

Сара кимва.

— И тримата сме.

— Искаш ли да отидеш? — питам аз.

— Можем да видим как е.

Кимвам.

— А ти, Сам, какво ще кажеш?

Той поглежда отвъд мен и Сара. Обръщам се да видя какво гледа или по-скоро кого гледа. До едно от шкафчетата по коридора стои Емили, момичето, което беше на фургона с нас и по което Сам вехне оттогава. Тя минава покрай нас, вижда, че Сам я гледа, и му се усмихва любезно.

— Емили? — казвам на Сам.

— Емили какво — пита той, обръщайки се към мен.

Поглеждам Сара.

— Мисля, че Сам харесва Емили Нап.

— Нищо подобно — казва той.

— Мога да я попитам дали иска да дойде на партито заедно с нас — казва Сара.

— Как мислиш, дали ще дойде? — пита Сам.

Сара ме поглежда.

— Е, може би не бива да я каня, щом Сам не я харесва.

Сам се усмихва.

— Добре де, хубаво. Аз просто откъде да знам?

— Тя все ме питаше защо не си й се обадил след возенето с фургона. Тя май си те харесва.

— Така е — казвам. — Чувал съм я да го казва.

— Защо не си ми казал? — пита Сам.

— Не си питал.

Сам поглежда надолу към листовката.

— Значи тази събота?

— Да.

Той поглежда обратно към мен.

— Аз викам да ходим.

Свивам рамене.

— Аз съм навит.

Анри ме чака навън след последния звънец. Както винаги Бърни Косар стои на седалката до шофьора и когато ме вижда, започва да маха с опашка със сто километра в час. Скачам в пикапа. Анри включва на скорост и потегляме.

— Имаше статия продължение за момичето от Аржентина — казва Анри.

— И?

— Просто кратка бележка за това, че е изчезнало. Кметът на града предлага скромно възнаграждение срещу информация за местонахождението й. Звучи сякаш си мислят, че е отвлечена.

— Притесняваш ли се, че могадорианците може да са стигнали до нея първи?

— Ако тя е номер девет, както пишеше на онази бележка, и могадорианците са я преследвали, значи добре, че се е изпарила. А ако са я заловили, могадорианците не могат да я убият. Не могат дори да я наранят. Това ни дава надежда. Вън от самата новина най-хубавото е, че вероятно всички могадорианци на Земята са се изсипали в Аржентина.

— Като стана дума, Сам донесе днес новия брой на „Те се разхождат сред нас“.

— Имаше ли нещо в него?

— Не.

— Не съм и очаквал да има. Твоят номер с левитацията, изглежда, им се е отразил някак сериозно.

Когато се прибираме вкъщи, аз се преобличам и се срещам с Анри в задния двор за днешната тренировка. Движенията в ситуация на пожар вече са ми много по-лесни. Не се вълнувам толкова, колкото първия път. А и мога да си задържам дъха за по-дълго, близо четири минути. Имам по-голям контрол над предметите, които вдигам, мога да вдигам повече от тях едновременно. Малко по малко се изпарява тревожният поглед, който виждах на лицето на Анри през първите дни. Кима по-често. Усмихва се по-често. В дните, в които се справям наистина добре, той добива някакъв луд поглед, вдига ръце във въздуха и крещи с всичка сила „Точно така!“. По този начин добивам увереност в заветите си. Остава и другите да се появят, но не мисля, че са далече. И главният, какъвто и да е той. Повечето нощи не мога да спя от очакване. Искам да се бия. Жадувам да видя могадорианец да се разхожда из двора, та най-сетне да потърся отмъщение.

Днес е лесно. Никакъв огън. Предимно вдигам предмети и ги направлявам, докато са във въздуха. Последните двадесет минути протичат в това Анри да хвърля предмети срещу мен — понякога просто ги пускам да паднат на земята, друг път ги извъртам така, че да придобият траекторията на бумеранг и да се върнат пламнали обратно при него. В един момент някакъв чук за месо полита толкова бързо към Анри, че на него му се налага да скочи в снега с главата напред, за да избегне удара. Разсмивам се. Не и Анри. Бърни Косар лежи на земята през цялото време и ни наблюдава, сякаш ни стиска палци. След като приключваме, аз си вземам душ, написвам си домашните и сядам на масата за вечеря.

— Тази събота има купон и смятам да ходя.

Той поглежда нагоре към мен и спира да дъвче.

— Чий купон?

— На Марк Джеймс.

Анри изглежда изненадан.

— Всичко онова приключи — казвам аз, преди да възрази.

— Ами ти си знаеш най-добре, предполагам. Само помни какво е на карта.