Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Тогава времето се стопля. Свеж вятър, остър студ и продължителни снеговалежи се редуват със синьо небе и десет градусови температури. Снегът се топи. Отначало по алеята и двора се насъбират локви, а гумите шляпат по мокрия път, но само след ден всичката вода се оттича, изпарява се и колите си вървят, все едно че никога не е имало киша. Утихване на действието, временен отдих, преди старата вещица зимата да вземе властта отново.

Седя на верандата, чакам Сара и гледам нагоре към нощното небе, обсипано с блещукащи звезди и пълна луна. Тънък облак, наподобяващ нож, разрязва луната на две и бързо изчезва. Чувам хрущенето на чакъл под автомобилни гуми. Блясват фарове и на алеята спира кола. Сара излиза от шофьорската врата. Носи тъмносиви панталони клош и жилетка в морскосиньо под бежовото си яке. Очите й са подчертани от синята блуза, която се подава над върха на ципа. Носи червило. Русата й коса се спуска по раменете й. Усмихва се свенливо и пърха с мигли насреща ми, докато се приближава към мен. Пак тези пеперуди в стомаха ми. Заедно сме вече почти три месеца и все още се притеснявам, когато я видя. Притеснение, което трудно мога да си представя как с времето някога ще се смекчи.

— Изглеждаш прекрасно — казвам.

— О, благодаря — казва тя и прави реверанс. — И ти не изглеждаш толкова зле.

Целувам я по бузата. Тогава Анри излиза от къщата и помахва на майка й.

— Значи ще се обадиш, когато искаш да те взема, нали? — пита Анри.

— Да — обещавам аз.

Отиваме до колата и Сара сяда зад волана. Аз се настанявам зад нея. От няколко месеца тя има разрешително за курсисти, което значи, че може да кара, стига на седалката до нея да седи човек с книжка. Самият шофьорски изпит е в понеделник, след два дни. Почнала е да се тревожи за него още откакто се записа за датата през зимната ваканция. Дава на заден по алеята и обръща напред, като сваля сенника и ми се усмихва в огледалото. И аз й се усмихвам.

— Как мина денят ти, Джон? — майка й се обръща и ме пита. Говорим си общи приказки. Тя ми разказва как ходили малко по-рано до мола и как Сара шофирала. Разказвам й как съм си играл на двора с Бърни Косар и за кроса, който си направихме по-късно. Не й споменавам за тренировката три часа на открито след тичането. Не й казвам как разцепих ствола на изсъхналото дърво на две съвсем равни части чрез телекинеза, нито как Анри мяташе ножове към мен, а аз ги отклонявах към чувал с пясък на петнадесетина метра от мен. Нито как бях подпален или за предметите, които вдигнах, мачках и правех на трески. Още една запазена тайна. Още една половинчата истина, която ме кара да се чувствам като лъжец. Иска ми се да кажа на Сара. Чувствам се, сякаш я предавам, като се крия, и през последните няколко седмици този товар наистина започва да ми тежи. Същевременно обаче знам, че нямам друг избор. Не и на този етап.

— Значи е тази? — пита Сара.

— Да — казвам.

Тя свива в алеята пред дома на Сам. Той крачи напред-назад в края й; облечен е с вълнен пуловер и дънки. Зяпва към нас с празния поглед на елен, хванат в светлините на фаровете. По косата му има гел. Никога досега не съм виждал гел по косата му. Той минава отстрани на колата, отваря вратата и се плъзва до мен.

— Здрасти, Сам — казва Сара и го представя на майка си.

Сара вади колата на заден от алеята и излиза на пътя. И двете ръце на Сам са се впили от нерви здраво в седалката. Сара минава по една улица, която до този момент не съм виждал, и свива надясно по криволичеща алея. От едната й страна са паркирани тридесетина коли. В края на алеята се намира огромна двуетажна къща. Чуваме музиката доста добре още преди да стигнем до нея.

— Боже, хубава къща! — възкликва Сам.

— Тримата да се държите прилично вътре — казва майката на Сара. — И бъдете предпазливи. Обадете се, ако имате нужда от нещо или ако не можеш да се свържеш с баща си — предлага тя и гледа към мен.

— Така ще направим, г-жо Харт — казвам.

Излизаме от колата и тръгваме към входната врата. От едната страна на къщата изскачат две кучета и се втурват към нас — голдън ретривър и булдог. Махат с опашки и душат панталоните ми, усетили миризмата на Бърни Косар. Булдогът носи пръчка в устата си. Преборвам го за нея, хвърлям я през двора и двете кучета хукват след пръчката.

— Доузър и Аби — казва Сара.

— Да разбирам ли, че Доузър е булдогът? — питам аз.

Тя кимва и ми се усмихва сякаш извинително. Думите й ми припомнят колко добре познава тази къща. Чудя се дали се чувства странно, като се връща отново тук с мен.