Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Сам го поглежда, свива рамене.

— Ти си добър човек, Сам Гууд. Не се самосъжалявай.

— Не се самосъжалявам.

— Е, тогава не се притеснявай за миналото на Емили. Не е нужно да ни определят по нещата, които сме или не сме направили в миналото си. Някои хора позволяват на съжалението да ги управлява. Може да е съжаление, може и да не е. Това е просто нещо, което се е случило. Преживей го.

Сам въздъхва. Все още се бори с тези мисли.

— Хайде, давай. Тя те харесва. Няма от какво да се страхуваш — казвам аз.

— Лесно е да се каже.

— Най-добрият начин да преодолееш страха си е да се изправиш срещу него. Просто иди при нея и я целуни. Бас държа, че ще отвърне на целувката.

Сам ме поглежда и кимва, а после отива в мазето, където е Емили. Двете кучета нахлуват в стаята с боричкане. Езиците им се люлеят навън. Махат с опашки. Доузър прикляква до земята, изчаква Аби да се приближи достатъчно и скача към нея, а тя се отдръпва със скок. Наблюдавам ги как изчезват нагоре по стълбите, докато се дърпат за една гумена играчка. Има петнадесет минути до полунощ. Някаква двойка се целува на канапето от другата страна на стаята. Футболистите продължават да пият в кухнята. Започва да ми се доспива. Още не мога да открия Сара.

Точно тогава един от футболистите се втурва от стълбите към мазето с побъркан, трескав поглед в очите. Притичва до кухненската мивка, пуска водата докрай и започва да отваря вратичките на кухненските шкафове.

— Долу има пожар! — казва той на момчетата наоколо.

Те започват да пълнят тенджери и тигани с вода и един след друг хукват надолу по стълбите.

Емили и Сам се качват по стълбите. Сам изглежда потресен.

— Какво се е случило? — питам.

— Къщата гори!

— Много ли е зле?

— Има ли добър пожар? И мисля, че ние го предизвикахме. Ние, ами, бутнахме свещ към пердето.

И Сам, и Емили изглеждат раздърпани и очевидно са се целували. Отбелязах си наум да поздравя Сам по-късно.

— Виждала ли си Сара? — питам Емили.

Тя поклаща глава.

Още момчета тичат нагоре по стълбите. С тях е и Марк Джеймс. В очите му се чете страх. За пръв път подушвам дима. Поглеждам Сам.

— Излез навън — казвам.

Той кимва, хваща ръката на Емили и двамата излизат заедно. Някои от останалите следват примера им, а други си остават по местата да наблюдават с пиянско любопитство. Пет-шест човека се въртят наоколо и глуповато потупват по гърба футболистите, докато те тичат нагоре-надолу по стълбите, и им подвикват насърчително, сякаш всичко това е шега.

Отивам в кухнята и вземам най-големия останал съд, средно голяма метална тенджера. Напълвам я с вода и слизам долу. Всички са се изнесли освен нас, борещите се с огъня, който се оказва далеч по-голям от това, което очаквах. Половината мазе е в пламъци. Би било напълно безполезно да го плискам с малкото ми водица. Дори и не пробвам, вместо това пускам тенджерата и се стрелвам обратно нагоре. Марк хвърчи надолу. Спирам го на средата на стълбището. Очите му плуват в алкохол, но през него мога да видя, че е ужасен, че е отчаян.

— Забрави за това — казвам. — Прекалено голям е. Трябва да изкараме всички оттук.

Той поглежда надолу по стълбите към огъня. Знае, че това, което казах, е вярно. Фронтът от смелчаги си е заминал. Вече няма място за преструвки.

— Марк! — изкрещявам.

Той кимва, пуска тенджерата и двамата заедно се връщаме.

— Всички вън! Сега! — крещя, когато стигам до върха на стълбището.

Някои от по-пияните не помръдват. Някои от тях се разсмиват. Някакво момче казва: „Къде са гумените бонбонки?“. Марк му забива шамар.

— Махайте се!

Грабвам безжичния телефон от стената и го подавам на Марк.

— Набери 911 — провиквам се над шумните гласове и музиката, която все още гърми отнякъде като саундтрак на изригващия хаос. Подът става топъл. Пушекът започва да се издига на талази изпод нас. Чак тогава хората приемат ситуацията насериозно. Започвам да ги избутвам към вратата.

Стрелвам се покрай Марк, докато той набира номера, и притичвам през къщата. Вземам по три стъпала наведнъж и ритам отворените врати. Една двойка се натиска на леглото. Изкрещявам и на двамата да се махат оттук. Никъде не мога да намеря Сара. Спринтирам надолу по стълбите и през вратата се втурвам в мрачната студена нощ. Хората стоят наоколо, гледат. Виждам, че някои от тях са превъзбудени от перспективата къщата да изгори до основи. Някои се смеят. Усещам как започвам да се паникьосвам. Къде е Сара? Сам стои най-отзад в тълпата, която сигурно наброява стотина души. Притичвам до него.