Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Бърни Косар! — извиквам аз. — Изкара ми ангелите!

Продължавам в бавен тръс, а Бърни Косар ме следва. Надявам се, че никой не е забелязал бързината, с която тичах. Спирам и се превивам, като че ли съм получил спазъм и не мога да си поема дъх. Вървя малко, после подтичвам леко-леко. Преди да завърша втората обиколка, двама вече са ме задминали.

— Смит. Какво се случи? Всички ти гълтаха праха — крещи г-н Уолъс, докато го подминавам.

Правя се, че дишам тежко.

— Имам… астма… — казвам.

Той поклаща глава неодобрително.

— А аз да взема да си помисля, че в класа си имам тазгодишния шампион по лека атлетика на Охайо.

Свивам рамене и продължавам, прекъсвайки от време на време, за да походя. Бърни Косар остава до мен — понякога ходи, понякога подтичва. Когато започвам последна първа обиколка, Сам ме настига и продължаваме да бягаме заедно. Лицето му е яркочервено.

— Та какво чете в часа по астрономия днес? — питам го. — Цяла Монтана похитена от извънземни, а?

Той се ухилва насреща.

— Да, това е теорията — казва той някак притеснено, сякаш се е изложил.

— Защо биха похитили цял град?

Сам свива рамене и не отговаря.

— Не, сериозно? — питам.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Е, според теорията правителството е разрешило на извънземните да отвличат хора в замяна на нови технологии.

— Сериозно? Какви технологии?

— Примерно чипове за супер компютри, формули за нови бомби и екотехнологии. Такива неща.

— Екотехнологии срещу живи екземпляри? Странно. Но защо им е на извънземните да отвличат хора?

— За да ни изучават.

— Но защо? Имам предвид, каква причина биха могли да имат?

— Когато настъпи Армагедон, те ще знаят слабите ни места и ще ги използват, за да ни победят по-лесно.

Отговорът му малко ме стряска — само защото сцените от миналата нощ все още ми се въртят в главата. Сещам се за оръжията в ръцете на могадорианците и за грамадните зверове.

— Няма ли да им е лесно и без това, след като вече разполагат с много по-добри бомби и технологии от нашите?

— Е, според някои хора извънземните се надяват, че ние сами ще успеем да се изтребим.

Поглеждам Сам. Той ми се усмихва, докато се мъчи да разбере дали вземам разговора на сериозно.

— Защо пък да искат сами да се избием? Откъде накъде?

— Завиждат ни.

— Завиждат на нас? Защо? Защото им изглеждаме прекалено яки пичове ли?

Сам се засмива.

— Нещо такова.

Кимвам. Тичаме в мълчание за минута. Виждам, че на Сам му е трудно и диша тежко.

— Откъде се запали по всичко това?

Той свива рамене.

— Просто хоби — отговаря той, но имам отчетливото чувство, че крие нещо.

Приключваме с разстоянието за осем минути и петдесет и девет секунди. Резултатът е по-добър от предишния на Сам. Бърни Косар следва класа обратно в училището. Другите го галят и когато влизаме, той се опитва да влезе с нас. Възможно ли е да е запаметил пътя до училище тази сутрин, докато идвахме насам? Самата мисъл звучи абсурдно.

Той остава пред вратата. Със Сам отиваме до шкафчето ми и в момента, в който успява да си поеме дъх, той издрънква още цял куп конспиративни теории една след друга, повечето от които са направо смешни. По принцип той ми допада и ми е забавен, но понякога просто ми се ще да млъкне.

Часът по трудово започва без Сара. Първите десет минути г-жа Беншоф ни обяснява какво да правим и след това поемаме към кухнята. Влизам сам, примирен с идеята, че днес ще си готвя насаме. Но в момента, в който това ми идва на ум, Сара се появява.

— Изпуснах ли нещо интересно? — пита тя.

— Около десет безценни минути с мен — казвам с усмивка.

Тя се засмива.

— Чух за шкафчето ти сутринта. Съжалявам.

— Е, ти ли сложи тора там? — питам аз.

Тя отново се смее.

— Не, разбира се, че не. Но знам, че се закачат с теб заради мен.

— Те просто имат късмет, че не съм си използвал суперсилите и не съм ги запратил в съседната държава.

Тя закачливо хваща бицепса ми.

— Да, бе, с тези големи мускули и твоите суперсили. Леле, наистина са си късметлии!

Задачата ни за часа е да направим боровинкови кексчета. Докато смесваме продуктите за тестото, Сара ми разказва за отношенията си с Марк. Били са заедно две години, докато тя не осъзнала, че колкото повече се вижда с него, толкова повече се отдалечава от родителите и приятелите си. Била просто гаджето на Марк, нищо повече. Започнала да му подражава в отношението му към хората — да бъде зла и да съди останалите, мислейки се за по-добра от тях. Започнала да пие и това се отразило на успеха й. В края на последната учебна година родителите й я изпратили за лятото при леля й в Колорадо. Там тя започнала да си прави дълги разходки в планината и да снима пейзажа с фотоапарата на леля си. Така се влюбила във фотографията и прекарала най-страхотната си ваканция — разбрала, че има много по-важни неща в живота от това да бъдеш мажоретка и да ходиш с куотърбека на футболния отбор. Когато се прибрала, скъсала с Марк и прекратила тренировките си с мажоретките. Обещала си да бъде мила и добра с всички. Марк още не го е преживял. Според нея той продължава да я смята за свое гадже и вярва, че ще се върне при него. Тя казва, че единственото около него, което й липсва, са кучетата му, с които си играела, когато му ходела на гости. Тогава й разказвам как Бърни Косар се появи неочаквано на вратата ми след онази първа сутрин в училище.