Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Защо не?

— Могадор все още загива. Въпреки че са закърпили по-належащите си проблеми, смъртта на планетата им е неизбежна. Те са наясно с това. Мисля, че планират да избият хората. Мисля, че искат да превърнат Земята в своя нов дом.

След вечеря започвам да къпя Бърни Косар. Използвам шампоан и балсам. Сресвам го със стар гребен, оставен от предишния наемател в едно от чекмеджетата. Изглежда и мирише по-добре, но нашийникът му все още смърди. Изхвърлям го. Преди да си легна, отварям предната врата за него, но той не иска да излезе обратно навън. Мога да усетя желанието му да остане в къщата с нас. Чудя се дали той усеща, че и моето желание е същото.

— Мисля, че си имаме нов домашен любимец — казва Анри.

Усмихвам се. Веднага щом го видях по-рано, ми се прииска Анри да ми позволи да го запазим.

— Май така изглежда — казвам аз.

Половин час по-късно налазвам в леглото, а Бърни Косар скача след мен и се свива на кълбо в краката ми. След няколко минути вече хърка. Лежа известно време по гръб с отворени очи, вторачен в мрака, и милиони различни мисли плуват в главата ми. Сцени от войната — алчният, изгладнял вид на могадорианците, зверовете със свиреп, безмилостен поглед, смъртта, кръвта. Мисля за красотата на Лориен. Дали отново ще може да поддържа живот, или Анри и аз ще останем да чакаме завинаги на Земята?

Опитвам се да изтласкам тези мисли и картини от съзнанието си, но те не изчезват задълго. Ставам и започвам да крача напред-назад. Бърни Косар надига глава и ме наблюдава, но после я отпуска и отново заспива. Въздъхвам, вземам телефона си от нощното шкафче и го преглеждам, за да съм сигурен, че Марк Джеймс не е прецакал нещо. Номерът на Анри все още е там, но вече не е единственият. Добавен е още един номер, записан под името Сара Харт. След последния звънец и преди да дойде до шкафчето ми, Сара е добавила номера си в телефона ми.

Затварям го, слагам го на нощното шкафче и се усмихвам. След две минути отново проверявам телефона си, за да се убедя, че не ми се привиждат някакви неща. Не ми се привиждат. Затварям го рязко и го оставям само колкото пет минути по-късно да го взема отново, за да погледна пак номера й. Не знам колко време ми отнема да заспя, но накрая успявам. На сутринта се събуждам с телефона в ръка, притисната до гърдите ми.

Бърни Косар вече драска по вратата на стаята ми, когато се събуждам. Пускам го навън и той веднага тръгва да патрулира из двора, втурвайки се напред с нос в земята. След като покрива и четирите ъгъла, той се стрелва през двора и изчезва в гората. Затварям вратата и скачам под душа. Излизам десет минути по-късно, а той вече се е прибрал и седи на канапето. Започва да маха с опашка, когато ме вижда.

— Ти ли го пусна вътре? — питам Анри, който е седнал на масата с отворен лаптоп и четири вестника, струпали пред него.

— Да.

След кратка закуска се отправяме навън. Бърни Косар се втурва пред нас, после спира, сяда и втренчва поглед във вратата на пасажера.

— Това е малко странно, не мислиш ли? — казвам аз.

Анри свива рамене.

— Очевидно не му е чужда идеята за пътуване с кола. Пусни го да влезе.

Отварям вратата и той скача вътре. Провесил език, сяда по средата на предната седалка. На излизане от вътрешната алея той се премества в скута ми и опира лапите си в прозореца. Свалям стъклото и той се показва наполовина навън, все още с отворена уста, а вятърът развява ушите му. Пет километра по-късно Анри спира пред училището. Отварям вратата и Бърни Косар скача пред мен. Вдигам го обратно в пикапа, но той изскача отново. Пак го прибирам и ми се налага да му препреча пътя, за да не скочи, докато затварям вратата. Той се изправя на задните си крака, а с предните се опира на ръба на прозореца, който все още е свален. Потупвам го по главата.

— Носиш ли си ръкавиците? — пита Анри.

— Ъхъ.

— Телефонът?

— Ъхъ.

— Как се чувстваш?

— Екстра — казвам аз.

— Добре. Обади ми се, ако имаш някакви неприятности.

Той потегля, а Бърни Косар гледа от задния прозорец, докато пикапът не изчезва зад ъгъла.

Чувствам се притеснен, както бях и вчера, но причините са различни. Част от мен иска веднага да види Сара, но друга част се надява да не я види въобще. Не съм сигурен какво ще й кажа. Ами ако не мога да се сетя за нищо и остана там да стоя като идиот? Ами ако е с Марк, като я видя? Да я поздравя ли с риск за нова конфронтация с Марк, или да ги подмина, все едно че не съм ги видял? Със сигурност обаче ще се засечем за втория час. Няма измъкване.