Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Поглеждам към Сара, която е на четири чина разстояние от мен, към вързаната й на опашка коса. Мога да видя задната част на тънкия й врат. Кръстосва крака и седи изправена на стола си. Ще ми се да седях до нея, да можех да се пресегна и да хвана ръката й. Ще ми се вече да сме в осмия час. Чудя се дали отново ще бъдем екип в час по трудово.

Г-жа Бъртън започва урока. Все още сме на темата за Сатурн. Сам вади лист хартия и започва да пише ожесточено, спирайки единствено за да провери нещо в статията от списанието, което е отворил до себе си. Поглеждам над рамото му и прочитам заглавието: „Град Монтана — изцяло похитен от извънземни“.

Преди миналата вечер никога не бих се замислил над подобна теория. Анри обаче смята, че могадорианците кроят планове да завладеят Земята, и трябва да призная, че колкото и смехотворно да звучи теорията от списанието на Сам, на базисно ниво може да се окаже, че има нещо в нея. Знам със сигурност, че лориенците са посещавали Земята много пъти в историята й. Наблюдавахме я как се развива, в период на растеж и изобилие, когато всичко цъфтеше, както и в период на ледници и сняг, когато беше в застой. Помогнахме на хората, научихме ги да си палят огън, дадохме им инструментите, с които да развият говора и езика си. Именно това е причината нашият език да бъде толкова близък до езиците на Земята. И въпреки че никога не сме отвличали хора, това не означава, че друг не го е правил.

Поглеждам Сам. Никога не съм срещал човек, така завладян от идеята за извънземните, та чак да чете за тях и да си води записки по разни теории на конспирацията.

Точно тогава се отваря вратата и г-н Харис си мушва ухиленото лице в стаята.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, г-жо Бъртън. Налага ми се да ви отнема Марк. Журналистите от „Газет“ са тук, за да го интервюират за вестника — казва той достатъчно силно, така че всички в стаята да го чуят.

Марк става, взема си чантата и небрежно се изнизва от стаята. От вратата виждам как г-н Харис го потупва по гърба. После поглеждам към Сара. Иска ми се аз да седях на празното място до нея.

Четвъртия час имаме физкултура. Сам е в моя клас. След като се преобличаме, сядаме един до друг на пода на салона. Той е с маратонки, шорти и два-три номера по-голяма тениска. Като щъркел е, целият кокаляци, и въпреки че е нисък, прилича на върлина.

Учителят по физическо г-н Уолъс е застанал решително пред нас с разкрач колкото дължината на раменете му и стегнати юмруци на ханша.

— Добре, момчета, сега слушайте. Това може би е последният ни шанс да се раздвижим навън, така че да не пропускаме случая. Ще тичате километър и половина колкото се може по-бързо. Резултатите ви ще бъдат записани и запазени за следващото тичане през пролетта. Така че тичайте здраво!

Пистата отвън е покрита с каучук. Обикаля футболното игрище, а зад нея са някакви гори, през които, предполагам, се стига до къщата ни, но не съм съвсем сигурен. Вятърът е студен и ръцете на Сам настръхват. Той ги разтрива в опит да ги върне към нормалното им състояние.

— Тичал ли си това разстояние преди? — питам аз.

Сам кимва.

— Изтичахме го през втората седмица от началото на срока.

— Колко ти беше времето?

— Девет минути и четиридесет и четири секунди.

Поглеждам го.

— Мислех, че мършавите са бързи.

— Я млъквай! — казва той.

Тичам до Сам, като следвам гърбовете на мнозинството пред нас. Четири обиколки. Толкова пъти трябва да обиколя трасето, за да изтичам километър и половина. На половината път започвам да се отделям от Сам. Чудя се за колко време бих изминал разстоянието, ако наистина си направех усилието. Две минути, може би една, може би дори по-малко от една?

Тренировката ми се отразява страхотно и без да забележа, вече задминавам този най-отпред. Забавям се и се правя на изтощен. Тогава виждам някакво петно в бяло и кафяво, което се стрелва от храстите до входа на трибуната и се втурва право към мен. Съзнанието ми си играе с мен, мисля си аз. Обръщам поглед на другата страна и продължавам да тичам. Подминавам учителя, който държи хронометър. Извиква ми нещо поощрително, но гледа зад мен, някъде отвъд трека. Проследявам погледа му. Фиксирал е бяло-кафявото петно. То продължава към мен и изведнъж всички картини от вчера нахлуват в главата ми. Зверовете от Могадор. Сред тях имаше и малки, със зъби, които проблясваха на светлината като бръсначи, бързи създания, решени да убиват. Започвам да спринтирам.

Тичам половин обиколка в мъртвешки бяг, преди да се обърна. Зад мен няма нищо. Надбягал съм го. Минали са двадесет секунди. Тогава се обръщам и нещото се озовава точно пред мен. Явно е минало напряко през игрището. Спирам на място и успявам да фокусирам правилно. Та това е Бърни Косар! Стои на средата на пистата с изплезен език и маха с опашка.