Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Когато отварям очи, се намирам отново на бойното поле. Още експлозии, огън, смърт.

— Дядо ти беше добър човек — казва Анри. — Обичаше да кара хората да се смеят, обожаваше да разказва вицове. Не мисля, че някога съм си тръгвал от вас, без да ме боли корема от смях.

Небето е почервеняло. Дърво разсича въздуха. Хвърля го мъжът в сребристо и синьо, същият, когото видях у дома. Отстранява двама могадорианци и аз искам да крещя в чест на победата му. Но има ли смисъл да се радвам? Независимо колко могадорианци виждам да умират, изходът от войната няма да се промени. Лориенците ще бъдат победени и избити до крак. Аз ще бъда изпратен на Земята.

— Никога не съм го виждал ядосан. Докато всички изпадаха в нервни пристъпи и се оставяха стресът да ги погълне, той стоеше спокоен. Обикновено тогава вадеше най-добрите си шеги и отведнъж, просто ей така, всички отново започваха да се смеят.

Малките зверове се насочват към децата. Те са беззащитни, с бенгалски огън в ръцете, останал от тържеството. Така губим — само малка част от лориенците се борят със зверовете, останалите се опитват да спасят децата.

— Баба ти беше различна. Беше тиха и сдържана, много интелигентна. Твоите баба и дядо се допълваха така — той беше безгрижният, а тя действаше зад кулисите, така че всичко да върви по план.

Високо в небето продължавам да виждам следата от син пушек, оставена от кораба, с който пътуваме към Земята. Ние деветимата и нашите пазители. Тази следа смущава могадорианците.

— Там беше и Джулиан, жена ми.

Има експлозия в далечината. Напомня по звук на трясъка, който се чува при излитането на земните ракети. Друг кораб се издига във въздуха и оставя огнена диря. Отначало се движи бавно, но постепенно набира скорост. Объркан съм. Нашите кораби не се задвижват с огън; не ползваха нито газ, нито бензин. Изпускаха само лека синкава диря от пушек, която идваше от захранващите кристали. Никога огън като този. Вторият кораб е бавен и тромав в сравнение с първия, но успява да се издигне във въздуха и да набере скорост. Анри никога не ми е споменавал за втори кораб. Кой е в него? Къде отива? Могадорианците викат и сочат към него. Това отново внася смут в редиците им и лориенците успяват за малко да вземат връх.

— Тя имаше най-яснозелените очи, които съм виждал, ярки като изумруди. И сърце, голямо колкото планетата. Винаги помагаше на останалите, винаги прибираше животни и ги оставяше като домашни любимци. Никога няма да разбера какво е видяла у мен.

Грамадният звяр се е върнал, онзи с червените очи и огромните рога. Слюнка, смесена с кръв, пада от острите му като бръснач зъби, които са толкова големи, че не може да ги прибере в устата си. Мъжът в синьо и сребристо стои точно пред него. Използва силите си в опит да го отлепи от земята и дори успява да го издигне на около метър от нея. После обаче става по-трудно и той не успява да го вдигне по-нависоко. Звярът реве, тресе се и отново пада на земята. Бори се срещу силите на човека, но не може да ги надвие. Мъжът отново го повдига. Пот и кръв лъщят по лицето му на лунната светлина. Тогава той събира напред ръцете си и звярът се разбива настрани. Земята се разтърсва. Гръмотевици и светкавици изпълват небето, но с тях не идва дъжд.

— Обичаше да спи до късно и аз винаги се будех преди нея. Сядах в кабинета си и си четях вестника, правех закуска, разхождах се. Понякога се връщах и я намирах все още да спи. Ставах нетърпелив, не можех да дочакам да започнем деня си заедно. Караше ме да се чувствам добре със самото си присъствие. Влизах обратно и се опитвах да я събудя, а тя издърпваше завивките над главата си и измърморваше нещо. Почти всяка сутрин, винаги едно и също.

Звярът замахва във въздуха, но мъжът все още държи нещата под контрол. Включили са се и други гардове и всеки един от тях използва силите си срещу звяра мамут — огън и светкавици валят над него, лазерни лъчи идват от всички посоки. Някои от гардовете се борят с него незабелязано, стоят далече, с издигнати ръце, концентрирани. Тогава изведнъж се заформя колективна буря, един огромен облак, който расте насред безоблачното небе, докато събира в себе си някаква енергия. Всички гардове участват, всичките помагат за създаването на тази катаклизмична мъгла. Изведнъж една последна масивна светкавица пада и удря звяра там, където лежи. И той умира.

— Какво можех да направя? Какво можеше да направи изобщо някой? Бяхме всичко на всичко деветнадесет на този кораб. Вие, деветте деца, и ние, деветте сепана, избрани единствено защото онази нощ бяхме, където бяхме, а същото важи и за пилота, който ни доведе тук. Ние, сепаните, не можехме да се бием, а и какво щяхме да постигнем, ако можехме? Сепаните са служители, те трябва да карат системата на планетата да работи, да преподават, да обучават новите гардове как да разбират и управляват силите си. В нас просто не е заложено да бъдем бойци. Щяхме да бъдем неефикасни. Щяхме да измрем като останалите. Всичко, което можехме да направим, бе да напуснем. Да напуснем с вас, за да оцелеете и да възвърнете някой ден величието на най-красивата планета в цялата Вселена.