Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Затварям очи и когато ги отварям отново, виждам, че битката е свършила. Пушек се вдига от земята насред поле от умрели и умиращи. Прекършени дървета, изгорели гори, нищо не се е запазило цяло, освен няколко могадорианци, оживели, за да могат да разкажат историята. Слънцето изгрява от юг и бледо сияние залива пустошта, окъпана в червено. Планини от тела, не всяко от тях е непокътнато, не всяко от тях е цяло. На върха на една от планините лежи мъжът в синьо и сребристо, мъртъв като всички останали. По тялото му не личат белези, но това няма значение — мъртъв е.

Очите ми се разтварят изведнъж. Не мога да дишам, а устата ми е суха, умирам от жажда.

— Ето — казва Анри. Помага ми да стана от масичката за кафе, води ме в кухнята и ми придърпва стол, на който да седна. Сълзите напират в очите ми, но аз се опитвам да ги върна обратно с мигане. Анри ми донася чаша вода и аз я изпивам до дъно. Връщам му чашата и той я пълни наново. Отпускам глава, докато все още се боря за въздух. Изпивам и втората чаша и поглеждам към Анри.

— Защо не си ми казвал за втория кораб? — питам.

— За какво говориш?

— Имаше втори кораб — повтарям.

— Къде е имало втори кораб?

— На Лориен, в деня, в който напуснахме. Имаше друг кораб, който излетя след нашия.

— Това е невъзможно — казва той.

— Защо да е невъзможно?

— Защото останалите кораби бяха унищожени. Видях го с очите си. Още с приземяването си могадорианците разрушиха летищата ни. Пътувахме с единствения оцелял кораб след атаката. Беше истинско чудо, че въобще успяхме да излетим.

— Видях втори кораб. Казвам ти. Не беше като другите обаче. Беше на гориво, оставяше огнена диря след себе си.

Анри ме гледа внимателно. Мисли усилено, веждите му са сбърчени.

— Сигурен ли си, Джон?

— Да.

Той се обляга на стола и поглежда през прозореца. Бърни Косар седи на земята и ни наблюдава и двамата.

— Излетя от Лориен — казвам. — Гледах го през цялото време, докато не изчезна.

— В това няма логика — казва Анри. — Не виждам как е възможно. Нищо не беше останало.

— Имаше втори кораб.

Настава дълго мълчание.

— Анри?

— Да?

— Какво е имало на този кораб?

Той вперва поглед към мен.

— Не знам — казва той. — Наистина не знам.

Стоим в хола. Камината е запалена, а Бърни Косар е легнал в скута ми. От време на време тишината се разчупва от пропукването на цепениците.

— Включи се! — казвам аз и щраквам с пръсти. Дясната ми ръка засиява. Не толкова ярко, колкото съм виждал да става преди, но е близо. За краткото време, през което Анри ме е обучавал, успях да се науча да контролирам сиянието. Мога да го концентрирам и разширявам като осветлението в къща, или да го стеснявам и фокусирам като фенерче. Способността ми да управлявам сиянието дойде по-бързо, отколкото очаквах. Лявата ми ръка все още е по-бледа от дясната, но я настига. Щракането с пръсти и „включи се!“ е само за да се изфукам — тези неща не са ми нужни нито за да контролирам светлината, нито за да я включа. То просто става, идва ми отвътре и е толкова лесно, колкото да мръднеш с пръст или да мигнеш.

— Според теб кога ще се развият и останалите ми завети? — питам.

Анри поглежда над вестника.

— Скоро — отговаря. — Следващият би трябвало да се появи още този месец, какъвто и да е. От теб се изисква само да се следиш. Не всички сили ще бъдат толкова очевидни, колкото това с ръцете ти.

— Колко време ще трябва, докато се появят всичките?

Той свива рамене.

— Понякога всичко свършва в рамките на два месеца, понякога отнема година. Различно е за всеки гард. Колкото и дълго да продължи обаче, основният ти завет ще се развие последен.

Затварям очи и се облягам назад в креслото. Мисля за основния ми завет, този, който ще ми позволи да се бия. Не съм сигурен какъв искам да бъде. Лазери? Контрол над чуждото съзнание? Способността да управлявам времето така, както видях човека в синьо и сребристо да го прави? Или искам нещо по-мрачно, по-злокобно, като способността да убивам, без да докосвам?

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар. Поглеждам към Анри. Носи нощна шапчица и очила на върха на носа си като плъх от детска книжка.

— Защо сме били на летището този ден? — питам.

— Бяхме на авиошоу. След края на програмата отидохме да разгледаме някои от корабите.

— Наистина ли това е единствената причина?

Той се обръща към мен и кимва. Преглъща трудно и това ме кара да мисля, че има нещо, което не ми казва.

— Е, как решихте, че точно ние ще напуснем? — питам. — Имам предвид, подобен план със сигурност би отнел повече от няколко минути, нали така?