Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Готвим, докато си говорим. По едно време посягам към печката без ръкавица и изваждам тавата за кексчета. Тя вижда това и ме пита дали съм добре, а аз се правя, че ме боли, и тръскам ръка, сякаш съм се изгорил. Всъщност нищо не усещам. Отиваме до мивката и Сара пуска хладка вода, за да помогне на опареното място, въпреки че то не съществува. Поглежда ръката ми, а аз свивам рамене. Слагаме глазурата, когато тя ме пита за телефона ми — забелязала е, че имам само един номер вътре. Казвам й, че е на Анри и че съм си изгубил стария телефон с всичките ми контакти. Пита ме дали съм изоставил някое момиче, когато съм се преместил. Казвам „не“ и тя се усмихва, което горе-долу ме съсипва. Преди края на часа тя ми казва за наближаващия фестивал в града по случай Вси светии и че се надява да се видим там. Казвам „да, би било чудесно“, и се правя на хладнокръвен, въпреки че летя отвътре.

От време на време в съзнанието ми изникват образи. Най-често в моментите, когато въобще не ги очаквам. Понякога са откъслечни и мимолетни — баба ми, която си отваря устата, за да каже нещо, докато държи чаша с вода в ръка. Никога обаче не произнася думите, защото образът изчезва с бързината, с която се е появил. Понякога образите са по-дълги и по-живи — дядо ми, който ме люлее на люлка. Мога да усетя силата в ръцете му, докато я бута напред, както и пеперудите в стомаха си, докато се спускам надолу. Вятърът носи смеха ми надалече. И картината изчезва. Понякога си спомням тези неща съвсем ясно, помня, че съм бил част от тях. Понякога обаче те са като чисто нови, сякаш никога не са се случвали.

В хола Анри прокарва Лориенския кристал нагоре по ръцете ми, които висят над пламъци. През това време виждам следното: аз съм дете — на три или може би на четири години — и тичам през прясно окосения ни преден двор. До мен има животно с тяло на куче, но с козина на тигър. Главата му е кръгла, тялото — широкоплещесто, с къси крака. Не прилича на никое животно, което съм виждал. Навежда се напред, готово да скочи върху мен. Не мога да спра да се смея. То скача и аз се опитвам да го хвана, но съм прекалено малък и двамата падаме в тревата. Боричкаме се. То е по-силно от мен. После скача във въздуха, но вместо да падне отново на земята, както очаквам, то се превръща в птица, полита нагоре и започва да кръжи около мен. Носи се на такава височина, че не мога да го стигна. Обикаля, след това се спуска надолу, стрелва се под краката ми и се приземява на около шест метра от мен. Превръща се в животно, което прилича на маймуна без опашка. Заляга ниско, за да се метне към мен.

Точно тогава някакъв мъж идва по пътечката. Млад е, носи прилепнал гумен костюм в сребристо и синьо, какъвто съм виждал да слагат пилотите от Формула 1. Започва да ми говори на език, който не разбирам. Изрича името „Хадли“ и кимва към животното. Хадли се затичва към него, като променя формата си от маймуна на нещо по-голямо — нещо като мечка с грива на лъв. Главите им застават на едно ниво и мъжът почесва Хадли под брадичката. От къщата излиза дядо ми. Изглежда млад, но знам, че трябва да е поне на петдесет.

Двамата си стискат ръцете. Говорят, но не разбирам какво си казват. Тогава мъжът поглежда към мен, усмихва се, повдига ръка напред и аз изведнъж се отделям от земята и политам във въздуха. Хадли ме следва отново като птица. Имам пълен контрол над тялото си, но мъжът определя накъде да летя, местейки ръката си наляво-надясно. Хадли и аз си играем във въздуха — той ме гъделичка с клюна си, докато аз се опитвам да го хвана. Изведнъж очите ми се разтварят и картината изчезва.

— Дядо ти можеше да става невидим, когато поискаше — чувам Анри да казва и отново затварям очи. Кристалът продължава нагоре по ръцете ми, разпростирайки огнената защита по останалата част от тялото ми.

— Този е от най-редките завети — само един процент от нашия народ го развива и дядо ти беше един от тях. Можеше да направи така, че да изчезне напълно заедно с всичко, до което се докоснеше.

— Веднъж се опита да се пошегува с мен, преди да разбера какви завети притежава. Ти беше на три годинки, а аз току-що бях започнал работа при семейството ти. Предишния ден бях за пръв път в къщата ви и когато на следващия дойдох отново, къщата я нямаше. Пътната алея си беше там, колата, дървото — всичко, но къщата я нямаше. Помислих си, че полудявам. Тръгнах напред и когато разбрах, че съм я задминал, се обърнах: там, в далечината си стоеше къщата, за която можех да се закълна, че липсва. Тръгнах да се връщам, но когато се приближих достатъчно, отново изчезна. Просто стоях на мястото, където знаех, че трябва да бъде, но виждах само дърветата зад нея. Затова продължих напред. Чак на третия ми опит да я достигна дядо ти остави къщата на мира. Не можеше да спре да се смее. Смели сме се на тази случка много пъти през онези четири години и така до самия край.