Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Тръгвам към шкафчето си. Чантата ми е пълна с учебниците, които трябваше да чета снощи, но така и не отворих. Прекалено много мисли и картини препускат в съзнанието ми. Не си бяха отишли и ми е трудно да си представя, че някога изобщо биха могли. Всичко е толкова различно от онова, което очаквах. Смъртта не е каквато ти я показват по филмите. Звуците, сцените, миризмата. Толкова е различна…

Когато стигам до шкафчето си, веднага забелязвам, че нещо не е наред. Металната дръжка е покрита с кал или с нещо, което прилича на кал. Не съм сигурен дали да го отворя, но си поемам дълбоко въздух и натискам дръжката.

Шкафчето ми е напълнено до половината с тор и когато отварям вратичката, голяма част от нея се изсипва по пода и покрива обувките ми. Миризмата е кошмарна. Трясвам вратичката. Сам Гууд се оказва зад нея и внезапната му поява от нищото ме стряска. Изглежда безнадеждно със своята бяла тениска на НАСА, малко по-различна от вчерашната.

— Здравей, Сам — казвам.

Той поглежда към купчината тор на пода и после към мен.

— И при теб ли е така? — питам аз.

Той кимва.

— Отивам при директора. Искаш ли да дойдеш?

Той поклаща глава, обръща се и тръгва в обратната посока, без да каже и дума. Аз пък отивам до кабинета на г-н Харис, почуквам на вратата и влизам, без да изчакам отговора му. Той седи зад бюрото си, а на врата му виси вратовръзка, щампована с талисмана на училището — най-малко двадесет миниатюрни пиратски глави са разпръснати по лицевата й страна. Усмихва ми се гордо.

— Днес е голям ден, Джон — казва той. Не знам за какво говори. — Журналистите от „Газет“ би трябвало да са тук до час. Първа страница!

Тогава си спомних — голямото интервю на Марк Джеймс за местния вестник.

— Сигурно сте много горд — казвам.

— Гордея се с всеки един от учениците на Парадайс.

Усмивката не слиза от лицето му. Обляга се назад на стола, сключва пръсти и отпуска ръце на корема си.

— Какво мога да направя за теб?

— Исках само да ви кажа, че тази сутрин шкафчето ми е било напълнено с тор.

— Какво имаш предвид под „напълнено“?

— Имам предвид, че цялото беше пълно с тор.

— С тор? — объркано пита той.

— Да.

Засмива се. Изненадан съм от абсолютната му липса на отношение по въпроса и гневът се надига в мен. Лицето ми е топло.

— Исках да ви уведомя, за да бъде почистено. Шкафчето на Сам Гууд също е пълно.

Той въздъхва и поклаща глава.

— Ще изпратя веднага г-н Хобс, портиера, и ще проучим сериозно случая.

— И двамата знаем кой го е направил, г-н Харис.

На лицето му проблясва снизходителна усмивка.

— Аз ще се оправя с разследването, г-н Смит.

Няма смисъл да казвам повече каквото и да било, така че излизам от кабинета му и се отправям към тоалетните, за да пусна студената вода да тече по ръцете и лицето ми. Трябва да се успокоя. Не искам да ми се наложи и днес да нося ръкавиците. Може би не трябва да правя нищо и просто да зарежа цялата работа. И така ли ще приключи всичко това? Пък и имам ли друг избор? Превъзхождат ме по сила, а единственият ми съюзник е петдесеткилограмов второкурсник с влечение към извънземните. Вероятно това не е цялата истина — може би имам и друг съюзник в лицето на Сара Харт.

Поглеждам надолу. Ръцете ми са наред, никакво сияние. Излизам от тоалетните. Портиерът вече чисти торта от шкафчето ми, вади учебниците и ги хвърля в боклука. Минавам покрай него, влизам в класната стая и изчаквам часът да започне. Обсъждаме граматическите правила, като основната тема на урока е за разликата между причастието и глагола и защо причастието не е глагол. Следя урока по-внимателно от вчера, но с наближаването на междучасието ставам все по-неспокоен за следващия час. Но не защото има шанс да се срещна с Марк… а защото има вероятност да се видя със Сара. Дали ще ми се усмихне и днес? Мисля, че ще е най-добре да пристигна преди нея, така че да си седна на мястото и оттам да я гледам как влиза. Така ще видя дали първо на мен ще ми каже „здрасти“.

Когато звънецът бие, аз се изстрелвам от стаята и се втурвам надолу по коридора. Аз съм първият, който влиза в кабинета по астрономия. Стаята се пълни и Сам отново сяда до мен. Точно преди да бие вторият звънец, Сара и Марк влизат заедно. Облечена е в бяла риза и черен панталон. Усмихва ми се, преди да седне. Усмихвам й се в отговор. Марк въобще не поглежда към мен. Още надушвам тора по обувките си, но пък може миризмата да идва и от Сам.

Той изважда от чантата си списание, озаглавено „Те се разхождат сред нас“. Изглежда сякаш е принтирано в нечие мазе. Сам отваря по средата на някаква статия и се зачита съсредоточено.