Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Безсмислено клане. Така изглежда всичко това в моите очи. Приземявам се и преминавам през едно огнено кълбо. Гневът ме връхлита. Мъже и жени умират, гардове и сепани, наред с беззащитни деца. Как можеш да приемеш това? Как е възможно могадорианците да бъдат толкова безсърдечни, че да сторят всичко това? И защо са ме пощадили?

Втурвам се към воин, който стои наблизо, но минавам право през него и падам на земята. Разбира се, всичко, което виждам в момента, се е случило вече. Аз съм наблюдател на собствената ни гибел и нищо не мога да направя.

Обръщам се и пред мен изскача звяр, който трябва да е около дванадесет метра висок, с широки рамене, червени очи и рога, дълги шест метра. Слюнка се стича от дългите му остри зъби. Той надава вик и се втурва напред.

Минава през мен, но помита няколко десетки лориенци наоколо. Просто така всеки един от тях вече е мъртъв. И звярът продължава напред, убивайки още лориенци.

През разрушителната сцена чувам шум от драскане, нещо отделно от касапницата на Лориен. Понасям се отвъд картината или се връщам назад. Две ръце натискат раменете ми надолу. Клепачите ми се вдигат и се озовавам отново в дома ни в Охайо. Ръцете ми са увиснали отстрани на масичката за кафе. На сантиметри под тях има два котела с огън и двете ми ръце са изцяло погълнати от пламъците. Не усещам нищо. Анри се е надвесил над мен. Драскането, което чух преди минута, идва от верандата пред къщата.

— Какво е това? — прошепвам и сядам на масата.

— Не знам — казва той.

И двамата мълчим, напрягайки се да чуем нещо. Три нови драскания по вратата. Анри поглежда надолу към мен.

— Навън има някой — казва той.

Поглеждам към часовника на стената. Потя се, не мога да си поема въздух и съм разстроен от клането, на което станах свидетел. За пръв път в живота си наистина разбирам какво се е случило на Лориен. Преди тази вечер това беше просто част от някаква история, не по-различна от многото други истории, за които съм чел по книгите. Но сега видях кръвта, сълзите, мъртвите. Видях разрухата. Това е част от мен.

Навън се е смрачило. Още три драскания по вратата, нисък гърлен звук. И двамата подскачаме. Веднага се сещам за ниския гърлен звук, който издаваха зверовете.

Анри се втурва в кухнята и грабва нож от чекмеджето до мивката.

— Отиди зад креслото.

— Какво, защо?

— Защото така казвам.

— Мислиш, че това ножче ще убие могадорианец?

— Ако уцеля сърцето му, ще го убие. Сега залегни.

Изправям се бързо от масичката за кафе и клякам зад канапето. Двата котела все още пламтят, бледи видения от Лориен все още витаят в съзнанието ми. От другата страна на вратата се чува нетърпеливо ръмжене. Няма съмнение, че някой или нещо е отвън. Сърцето ми препуска.

— Стой долу — казва Анри.

Надигам глава, така че да мога да наблюдавам над облегалката на канапето. Всичката тази кръв, мисля си. Със сигурност са знаели, че врагът ги превъзхожда по сила. Въпреки това са се били докрай и са умирали, за да се спасят един друг, за да спасят Лориен. Анри държи ножа здраво. Бавно се пресяга към месинговата дръжка на вратата. Обзема ме гняв. Надявам се да е един от тях. Нека да е могадорианец този, който мине през вратата. Ще се срещне с достойния си противник.

Няма начин да остана зад канапето. Пресягам се и грабвам един от казаните, пъхам си ръката вътре и изваждам горящо дърво със заострен край. Студено е на допир, но огънят продължава да гори, обгръщайки ръката ми. Държа дървото сякаш е нож. Нека влязат, мисля си. Повече няма да бягаме. Анри поглежда към мен, поема дълбоко въздух и блъсва външната врата.

Всеки мускул в тялото ми е стегнат, всичко е напрегнато. Анри скача през вратата, а аз съм готов да го последвам. Усещам това туп-туп-туп в гърдите си. Пръстите ми са стиснали до бяло пламтящото дърво. Вятърът се хвърля през вратата, огънят танцува по ръката ми и пълзи по китката ми нагоре. Там няма никой. Изведнъж тялото на Анри се отпуска и той се засмива, свел поглед към краката си. Там, завъртял очи нагоре към Анри, беше същият бигъл, който видях първия ден в училище. Кучето маха с опашка и тъпче на място с лапи. Анри посяга надолу и го погалва. Тогава кучето минава край него и с провесен език се шмугва в къщата.

— Какво прави тук? — питам аз.

— Познаваш ли това куче.

— Видях го в училище. Вчера ме следваше нагоре-надолу преди часовете.

Връщам дървото обратно и избърсвам ръката си в дънките. След нея остава следа от черни сажди отпред на крачола ми. Кучето сяда в краката ми и поглежда нагоре с очакване, а опашката му тупка по дървения под. Сядам на канапето и гледам как двата огъня горят. Сега, след като напрежението на ситуацията приключи, умът ми се връща към сцените от видението ми. Все още чувам виковете в ушите си, все още виждам как кръвта проблясва в тревата на лунната светлина, телата и повалените дървета, червеното сияние в очите на зверовете от Могадор и страха в очите на лориенците.