Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Невероятно! — казвам.

— Защитена е с Лориенското заклинание, точно както и ти. Не може да бъде счупена. Мини през нея с валяк и няма да има дори драскотина. Само ние двамата заедно можем да я отворим. Освен ако не умра: тогава ще можеш и сам.

— Е — казвам аз, — надявам се това да не се случи.

Опитвам се да повдигна капака на кутията, но Анри се пресяга и ме спира.

— Още не — казва той. — Вътре има неща, които не си готов да видиш. Иди да седнеш на канапето.

— Хайде де, Анри!

— Просто ми се довери — казва той.

Поклащам глава и сядам. Той отваря кутията и изважда камък, дълъг петнадесетина сантиметра и около пет широк. Отново заключва кутията и ми донася камъка. Той е идеално гладък и продълговат, прозрачен отвън, но мъгляв в сърцевината си.

— Какво е това? — питам аз.

— Лориенски кристал.

— За какво е?

— Хвани го — казва той и ми го подава.

В момента, в който ръцете ми влизат в съприкосновение с него, и двете светлини в дланите ми грейват. По-ярки са дори и от предния ден. Камъкът се нагорещява. Вдигам го, за да го разгледам по-отблизо. Мъглявата маса в центъра се завихря навътре към себе си като вълна. Усещам как медальонът на врата ми също започва да се затопля съвсем леко. Това развитие на нещата наистина ме развълнува. Прекарал съм целия си живот в нетърпение силите ми да дойдат. Разбира се, имало е и моменти, в които съм се надявал това никога да не се случи, най-вече защото съм искал в крайна сметка да се установим някъде и да заживеем нормален живот, но сега, докато държа кристал, който съдържа нещо като топка дим в центъра, със съзнанието, че ръцете ми са издръжливи на топлина и огън и че още завети са на път, а след тях се задава главната ми сила (силата, която ще ми позволи да се бия) — е, всичко това си е доста готино и вълнуващо. Не мога да изтрия усмивката от лицето си.

— Какво става вътре?

— Свързано е със завета ти. Допирът ти го активира. Ако не развиваше лумен, тогава самият кристал щеше да светне, както в момента светят ръцете ти. Вместо това се случва обратното.

Наблюдавам кристала, гледам кръга от дим и сиянието.

— Ще започваме ли? — пита Анри.

Кимам с глава енергично.

— Да, по дяволите!

Денят се застуди. Къщата е тиха, ако изключим поривите на вятъра, който от време на време хлопа прозорците. Лежа по гръб върху дървената маса за кафе. Ръцете ми висят от двете страни. В някакъв момент Анри ще запали огън под тях. Дишам бавно и равномерно, както той ми нареди.

— Трябва да държиш очите си затворени — казва той. — Само слушай вятъра. Може да усетиш леко парене по ръцете си, когато прокарам кристала по тях. Игнорирай го колкото можеш.

Чувам как вятърът духа през дърветата отвън. Някак си усещам как те се люшкат и извиват.

Анри започва с дясната ми ръка. Притиска кристала върху опакото й, после го придвижва нагоре към китката и лакътя ми. Усещам горенето, което той предвиди, но то не е достатъчно да ме накара да си отдръпна ръката.

— Остави съзнанието ти да се носи свободно, Джон. Иди, където искаш да бъдеш.

Не знам за какво говори, но се опитвам да изчистя съзнанието си и да дишам бавно. Изведнъж усещам как се отнасям. По лицето си усещам топлината на слънцето, идваща отнякъде, и вятър, много по-топъл от този, който духа покрай стените ни. Когато отварям очи, вече не се намирам в Охайо.

Нося се над обширен простор, изпълнен с дървета, няма нищо, освен джунгла докъдето ми стигат очите. Синьо небе, слънцето напича — слънце почти два пъти по-голямо от това на Земята. Топъл, лек ветрец разрошва косата ми. Долу реките дълбаят дълбоки дефилета, които прорязват зеленината. Рея се над една от тях. Животни от всякакви форми и размери — едни са дълги и слаби, други — с къси крайници и набити тела, трети — с козина, четвърти — с тъмна кожа, която изглежда груба на допир — пият на брега от студените води на реката. В далечината се вижда извита първа линия на хоризонта и по това знам, че съм на Лориен. Тя е десет пъти по-малка от Земята и можеш да видиш извивката на повърхността й, ако я гледаш достатъчно отдалече.

Някак си мога да летя. Избързвам напред и се завъртам във въздуха, после се стрелвам надолу и профучавам над повърхността на водата. Животните вдигат глави и гледат с любопитство, но не и страх. Лориен в разцвета си — покрита със зеленина и населена с животни. По някакъв начин прилича на това, което си представям, че е била Земята преди милиони години, когато природата е управлявала живота на своите създания, преди човекът да пристигне и да започне да управлява нея. Лориен в разцвета си. Знам, че днес вече не изглежда така. Може би живея в спомен. Но нима той е мой?