Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Добре — казвам аз.

Тя отново поглежда зад себе си и бързо посяга към предния джоб на чантата си. Изважда телефона ми и ми го подава.

— Къде го намери?

Тя свива рамене.

— Марк знае ли?

— Не. Та… все още ли смяташ да се правиш на големия мъж? — пита тя.

— Явно, не.

— Добре.

— Благодаря ти — казвам аз. Не мога да повярвам, че е направила всичко това, за да ми помогне. Тя едва ме познава. Не че се оплаквам.

— Пак заповядай — казва тя, обръща се и избързва напред по коридора. Гледам я през цялото време и не мога да спра да се усмихвам. Когато се отправям навън, Марк Джеймс и осем от неговите приятели ме пресрещат във фоайето.

— Я виж ти! — казва Марк. — Успя да изкараш целия ден, а?

— Определено. И виж какво намерих — казвам аз и вдигам телефона в ръката си, за да го види. Ченето му пада. Подминавам го, продължавам си надолу по коридора и излизам от сградата.

Анри е паркирал точно там, където каза, че ще бъде. Скачам в пикапа, все още ухилен.

— Хубав ден? — пита той.

— Не беше зле. Взех си телефона обратно.

— Без бой?

— Нищо сериозно.

Той ме поглежда подозрително.

— Искам ли въобще да знам какво точно означава това?

— Едва ли.

— Ръцете ти светиха ли?

— Не — лъжа аз. — Твоят ден как беше?

Движи се по пътната алея покрай училището.

— Беше добре. Карах час и половина до Кълъмбъс, след като те оставих.

— Защо пък Кълъмбъс?

— Там има големи банки. Не исках да изглеждам подозрително, като поръчвам трансфер на сума, по-голяма от целия бюджет на града.

Кимам.

— Умно.

Той излиза на пътя.

— И така, ще ми кажеш ли името й?

— Ъ? — питам.

— Трябва да има причина за тази абсурдна усмивка на лицето ти. Очевидната причина е момиче.

— Как разбра?

— Джон, приятелю, на Лориен този стар сепан, когото виждаш, си беше заклет женкар.

— О, я се разкарай! — казвам аз. — Няма такова нещо като женкар на Лориен.

Той кима одобрително.

— Значи си внимавал.

Лориенците сме моногамен народ. Когато се влюбим, това е за цял живот. Женим се на около двадесет и пет и това няма нищо общо със закона. Основано е по-скоро на дадената дума и на всеотдайността, отколкото на каквото и да било друго. Анри бе женен от двадесет години, преди да напусне планетата с мен. Минаха десет години, но знам, че жена му липсва всеки ден.

— Е, коя е тя? — пита той.

— Казва се Сара Хард. Дъщеря на агентката по недвижими имоти, от която взе къщата. Тя е в два от курсовете ми, третокурсничка е.

Той кимва.

— Хубава ли е?

— Определено. И е умна.

— О, да — казва той провлачено. — От доста време го очаквах. Само не забравяй, че може да ни се наложи да заминем изведнъж.

— Знам — казвам аз. Останалата част от пътя до вкъщи изминаваме в мълчание.

Когато стигаме до дома ни, Лориенският сандък стои на кухненската маса. Има размерите на квадратна микровълнова печка, четиридесет и пет на четиридесет и пет сантиметра. Изведнъж ме връхлита вълнение. Отивам до него и хващам катинара в ръцете си.

— Мисля, че съм по-въодушевен от идеята да разбера как се отключва това, отколкото какво всъщност има вътре — казвам.

— Наистина ли? Е, мога да ти покажа как се отключва, а после ще го заключим отново и ще забравим за това какво има вътре.

Усмихвам му се.

— Нека не избързваме. Хайде де! Какво има вътре?

— Това е твоето наследство.

— Какво имаш предвид под „моето наследство“?

— Полага се по рождение на всеки гард, за да бъде използвано от неговия пазител, когато гардът встъпва в своя завет.

Кимам оживено.

— Значи какво има вътре?

— Наследството ти.

Неговият потаен отговор ме нервира. Хващам катинара и се опитвам да го отворя със сила, както винаги съм се опитвал да правя. Разбира се, той не помръдва.

— Не можеш да го отключиш без мен, а аз не мога да го отключа без теб — казва Анри.

— Е, как го отваряме. Няма ключалка.

— С воля.

— О, хайде стига, Анри! Спри да бъдеш потаен.

Той поема ключалката от ръцете ми.

— Отваря се само когато сме заедно и едва след като се прояви твоят първи завет.

Отива до входната врата и подава глава навън, после затваря и завърта ключа. Връща се обратно.

— Натисни с длан едната страна на ключалката — казва той и аз го правя.

— Топла е — казвам.

— Добре. Това значи, че си готов.

— Сега какво?

Той слага своята длан от другата страна на катинара и сключва пръсти с моите. Минава секунда и ключалката щраква.