Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Г-жа Бъртън пали лампите. Отварям очи и поглеждам часовника. Часът почти приключва. Отново се чувствам спокоен, напълно съм забравил за ръцете си. Поемам си дълбоко въздух и надниквам в дясната ръкавица. Светлината е изчезнала! Усмихвам се и махам ръкавиците. Отново нормален. Остават ми още шест часа за деня. Трябва да запазя спокойствие до края.

Първата половина на деня минава без инциденти. Успявам да запазя спокойствие, освен това нямам други спречквания с Марк. На обяд си пълня подноса с основните неща, а после намирам празна маса в дъното на помещението. Изял съм половин парче пица, когато Сам Гууд, момчето от часа по астрономия, сяда срещу мен.

— Наистина ли ще се биеш с Марк след училище? — пита той.

Поклащам глава.

— Не.

— Защото така разправят наоколо.

— Грешат.

Той свива рамене, продължава да яде. Минута по-късно пита:

— Къде са ти ръкавиците?

— Свалих ги. Вече не ми е студено на ръцете.

Той отваря уста, за да отговори, но огромно кюфте, което съм сигурен, че е било предназначено за мен, полита отнякъде и го удря право в тила. Косата и раменете му са покрити с парченца кайма и сос за спагети. Малко от соса опръсква и мен. Тъкмо започвам да се бърша и второ кюфте полита във въздуха и ме удря точно по бузата. Из столовата се разнасят възклицания.

Изправям се и избърсвам едната си страна със салфетка, докато гневът бушува в мен. В този момент ръцете ми спират да ме интересуват. Ако щат да светят ярко като слънцето, а аз и Анри ще тръгнем този следобед, ако е нужно. Но няма абсолютно никакъв шанс да оставя случилото се току-така. Нещата бяха приключили след тази сутрин… но вече не.

— Недей! — казва Сам. — Ако им отвърнеш, никога няма да те оставят на мира.

Тръгвам. Над столовата пада тишина. Стотици очи се втренчват в мен. Лицето ми се изкривява, свъсвам вежди. Седем души седят на масата на Марк Джеймс, само момчета. И седмината стават, когато наближавам.

— Проблем ли има? — пита ме един от тях. Той е огромен, с телосложение на нападател. По бузите му растат червеникави косми на туфи, сякаш се опитва да си пусне брада. От това лицето му изглежда мръсно. Както всички останали от компанията, носи футболно яке. Скръства ръце и застава на пътя ми.

— Не е твоя работа — казвам аз.

— Ще трябва да минеш през мен, за да стигнеш до него.

— Ще го направя, ако не ми се разкараш от пътя.

— Не мисля, че можеш — казва той.

Вкарвам коляното си право в чатала му. Дъхът му засяда в гърлото му и той се превива. Цялата столова зяпва.

— Предупредих те — казвам, стъпвам върху него и отивам право към Марк, като очите ми не се откъсват от неговите. Точно когато стигам до него, усещам как някой ме хваща в гръб. Обръщам се с ръце, свити в юмруци, готов да замахна, но в последната секунда разбирам, че това е обслужващият столовата.

— Достатъчно, момчета!

— Вижте какво направи току-що с Кевин, г-н Джонсън — казва Марк. Кевин все още е сгърчен на земята. Лицето му е червено като цвекло. — Пратете го при директора!

— Млъквай, Джеймс. И четиримата отивате. Не си мисли, че не те видях да хвърляш кюфтетата — казва той и поглежда към Кевин, който все още е на земята.

— Ставай.

Сам се появява от нищото. Опитвал се е да избърше мръсотията от косата и раменете си. Няма ги големите парчета от кюфтето, но сосът се е размазал. Не съм сигурен защо е тук. Поглеждам надолу към ръцете си, готов да побягна при първия намек за светлина, но за моя изненада те са нормални. Дали е било заради това, че реагирах на момента и нервите ми нямаха възможност да се разгорещят, преди да действам? Нямам представа.

Кевин се изправя и ме поглежда. Разтреперан е и все още му е трудно да диша. Хваща рамото на момчето до него за опора.

— Ще си получиш заслуженото — казва.

— Съмнявам се — отговарям аз. Още съм намръщен, още съм покрит с храна. Майната му на избърсването!

Четиримата отиваме в офиса на директора. Г-н Харис седи зад бюрото си и яде претоплен обяд от готовите, пъхнал салфетка в яката на ризата си.

— Извинете, че ви прекъсваме. Просто имахме малък проблем в столовата днес. Сигурен съм, че тези момчета ще се радват да ви разкажат — казва обслужващият.

Г-н Харис въздъхва, дръпва салфетката от ризата си и я хвърля в кошчето. Избутва обяда си настрана с опакото на ръката си.

— Благодаря ви, г-н Джонсън.

Г-н Джонсън излиза, затваря след себе си вратата на кабинета и четиримата сядаме.

— Та кой от вас иска да започне? — пита директорът, а в гласа му се долавя раздразнение.