Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Сега около нас стоят тридесетина души. Не се съмнявам, че цялото училище ще разбере какво се е случило до десет минути след началото на първия час.

— Предупреден си — казвам. — Имаш срок до края на деня.

Обръщам се и си отивам.

— Или какво? — изкрещява след мен. Не му обръщам внимание. Нека размишлява над отговора. Юмруците ми са се свили и осъзнавам, че съм объркал адреналина с нервността. Защо бях толкова нервен? Заради непредсказуемостта? Заради факта, че се изправям срещу някого за първи път? Заради възможността ръцете ми да засветят? Вероятно и заради трите.

Отивам в тоалетната, влизам в празна кабинка и слагам резето на вратата. Разтварям длани. Дясната леко сияе. Затварям очи, въздъхвам и се концентрирам върху бавното си дишане. Минута по-късно светлината още е там. Поклащам глава. Не мислех, че заветът ще е толкова чувствителен. Оставам в кабинката. Тънък слой пот покрива челото ми; и двете ми ръце са топли, но за щастие лявата все още е наред. Хората влизат и излизат от тоалетната, а аз стоя в кабинката, чакам. Светлината не намалява. Най-накрая бие звънецът за първия час и тоалетната се опразва.

Поклащам глава с погнуса и приемам неизбежното. Телефонът не е у мен, а Анри е на път за банката. Останал съм сам със собствената си глупост и няма кого да виня освен себе си. Изваждам ръкавиците от задния си джоб и ги нахлузвам. Кожени градинарски ръкавици. Не бих могъл да изглеждам по-глупаво, дори да бях сложил клоунски обувки и жълти панталони. Толкова за вписването в обстановката. Осъзнавам, че трябва да спра това с Марк. Той печели. Може да задържи телефона ми; тази вечер с Анри ще вземем нов.

Излизам от тоалетните и тръгвам по празния коридор към стаята. Щом влизам, всички ме зяпват, а след това зяпват и ръкавиците. Няма смисъл да се опитвам да ги крия. Приличам на идиот. Аз съм извънземен, притежавам невероятни способности и други тепърва ми предстоят, мога да правя неща, за които никое човешко същество не би и мечтало, но това не ми пречи да приличам на идиот.

Сядам в средата на стаята. Никой не ми казва нищо, а аз съм прекалено смутен, за да чуя какво казва учителката. Щом бие звънецът, си събирам нещата, пускам ги в раницата и нахлузвам презрамките на раменете си. Все още съм с ръкавиците. На излизане от стаята повдигам единия край на ръкавицата и надзъртам да си видя дланта. Все още свети.

Тръгвам по коридора с равномерна крачка. Дишам бавно. Опитвам се да си изчистя съзнанието, но не се получава. Влизам в стаята, а Марк седи на същото място като вчера със Сара до себе си. Той ми се усмихва подигравателно. В опита си да се държи като готин тип не забелязва ръкавиците.

— Какво става, бегач? Чувам, че отборът по планинско бягане търси нови попълнения.

— Не бъди такъв гадняр — казва Сара. Поглеждам я, докато минавам, поглеждам сините й очи, които ме карат да се чувствам срамежлив и неуверен, които карат бузите ми да пламнат. Мястото, на което седях вчера, е заето, така че се отправям към дъното. Стаята се пълни и онова момче от вчера, което ме предупреди за Марк, сяда до мен. Носи друга черна тениска с логото на НАСА в средата, камуфлажни панталони и маратонки за тенис „Найки“. Има разчорлена тъмноруса коса и пъстри очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Изважда тетрадка, изпълнена със скици на съзвездия и планети. Поглежда ме и не се опитва да скрие факта, че ме зяпа.

— Как върви? — питам.

Той свива рамене.

— Защо си с ръкавици?

Отварям уста, за да отговоря, но г-жа Бъртън започва часа. През повечето време този човек рисува картини с марсианци както той си ги представя. Малки тела, големи глави, ръце и очи. Същите стереотипни образи, които обикновено показват по филмите. В долния край на всяка рисунка изписва името си с малки букви: Сам Гууд. Забелязва, че го гледам, и си отмествам погледа.

Докато г-жа Бъртън ни преподава за шестдесет и едната луни на Сатурн, аз гледам в тила на Марк. Той се е навел над чина си, пише. После се изправя и подава някаква бележка на Сара. Тя му я мята обратно, без да я чете. Това ме кара да се усмихна. Г-жа Бъртън изключва светлините и ни пуска филм. Кръжащите планети, прожектирани на екрана, ми напомнят за Лориен. Тя е една от осемнадесетте планети във Вселената, способни да поддържат живот. Земята е една от тях. Могадор, за жалост, също.

Лориен. Затварям очи и позволявам на спомените ми да нахлуят. Стара планета, сто пъти по-стара от Земята. Всеки проблем, който Земята има сега — замърсяване, пренаселеност, глобално затопляне, недостиг на храна, Лориен също е минала през него. В един момент преди двадесет и пет хиляди години планетата започнала да умира. Това се случило много преди да развием способността да пътуваме из Вселената, и хората на Лориен трябвало да направят нещо, за да оцелеят. Бавно, но сигурно те посветили цялата си енергия на това да запазят планетата си завинаги годна за живот, като се откажат от всичко вредно — оръжия и бомби, отровни химикали, замърсители, — и след време щетите започнали да се поправят. А след хиляди години еволюция дошли и облаги: определени граждани — гардовете — развили специални способности, с които да защитават планетата и да й помагат. Сякаш Лориен се отблагодарила на моите предци за предвидливостта, за уважението им.