Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не му е сега времето да бъдем небрежни — казва той.

— Спречквания има във всяко училище всеки ден. Обещавам ти, че няма да ни издирят само защото някакъв побойник се е заял с новото хлапе.

— Ръцете на новото хлапе не светват във всяко училище.

Въздъхвам.

— Анри, изглеждаш сякаш всеки момент ще умреш. Дремни. Можем да решим, след като поспиш.

— Имаме много за какво да говорим.

— Никога досега не съм те виждал толкова изморен. Поспи няколко часа. После ще говорим.

Той кимва.

— Една дрямка вероятно няма да ми се отрази зле.

Анри отива в стаята си и затваря вратата. Аз излизам навън, крача из двора за малко. Слънцето е зад дърветата, духа свеж вятър. Все още съм с ръкавиците. Свалям ги и ги пъхам в задния си джоб. Ръцете ми са същите като преди. Ако трябва да съм честен, само половината от мен е въодушевена от това, че първият ми завет най-накрая пристигна след толкова много години нетърпеливо чакане. Другата половина от мен е смачкана. Постоянното ни местене ме е износило и сега ще ми бъде невъзможно да се впиша в обстановката или да остана на едно място за какъвто и да било период от време. Ще ми бъде невъзможно да си намеря приятели или да се почувствам, сякаш че пасвам. Писна ми от фалшивите имена и лъжите. Писна ми винаги да гледам зад себе си дали някой не ме следи.

Посягам надолу и напипвам трите белега на десния ми глезен. Три кръга, които символизират тримата мъртви. Ние сме свързани един с друг с нещо повече от расата ни. Докато опипвам белезите, се опитвам да си представя кои са били те, дали са били момчета или момичета, къде са живеели, на колко години са умрели. Опитвам се да си спомня другите деца с мен на кораба и да дам номер на всеки един от тях. Мисля си какво би било да се срещнем, да си приказваме. Какво би било, ако все още бяхме на Лориен. Какво би било, ако съдбата на цялата ни раса не зависеше от оцеляването на толкова малко от нас. Какво би било, ако не ни заплашваше смърт от ръцете на враговете ни.

Мисълта, че съм следващият, е ужасяваща. Но ние сме запазили преднината си, като сме се местили, като сме бягали. Въпреки че ми е писнало да бягаме, знам, че това е единствената причина, поради която все още сме живи. Ако спрем, ще ни намерят. И сега, след като съм следващият на опашката, те несъмнено са засилили търсенето. Най-вероятно знаят, че ставаме все по-силни, че развиваме заветите си.

А ето го и другият глезен с белега, който се появи, след като ни направиха Лориенското заклинание в онези скъпоценни мигове, преди да напуснем Лориен. Това е клеймото, което свързва всички ни.

Влизам и лягам на голия матрак в стаята ми. Сутринта ме е изтощила и оставям очите ми да се затворят. Когато ги отварям отново, слънцето се е издигнало над короните на дърветата. Излизам от стаята.

Анри седи на кухненската маса с отворен лаптоп. Знам, че е преглеждал новините — както винаги е търсел информация или репортажи, които биха могли да ни подскажат къде са другите.

— Спа ли? — питам.

— Не много. Вече имаме интернет, а не съм проверявал новините откакто напуснахме Флорида. Това ме тормозеше.

— Има ли нещо интересно? — питам.

Той свива рамене.

— Четиринайсетгодишно дете в Африка паднало от прозореца на четвъртия етаж и си тръгнало без драскотина. Има и някакъв петнайсетгодишен в Бангладеш, който твърди, че е Месията.

Изсмивам се.

— Знам, че петнайсетгодишният не е от нас. Има ли някакъв шанс другият да е?

— Едва ли. Да оцелееш след падане от четвъртия етаж не е голям подвиг, а ако бяха от нашите, най-малкото нямаше да са толкова невнимателни — казва той и ми смигва.

Усмихвам се и сядам срещу него. Той затваря компютъра си и слага ръце на масата. Часовникът му показва 11:36. В Охайо сме малко повече от половин ден и вече са се случили толкова много неща. Обръщам ръцете си с дланите нагоре. Избледнели са от последния път, когато ги погледнах.

— Знаеш ли какво притежаваш? — пита той.

— Светлини в ръцете.

Той се подсмихва.

— Нарича се лумен. След време ще можеш да контролираш светлината.

— О, искрено се надявам, защото ще ни развалят прикритието, ако скоро не се изгасят. Все още не виждам обаче каква е ползата.

— Лумен е много повече от някакви светлини, уверявам те.

— Например?

Той отива в стаята си и се връща със запалка в ръка.

— Спомняш ли си добре твоите дядо и баба? — пита той.

Нашите дядовци и баби са тези, които ни отглеждат. С родителите си се виждаме рядко, докато не станем на двадесет и пет, когато родим свои деца. Продължителността на живота на един лориенец е близо двеста години, много по-дълга от тази на хората, и когато се раждат деца на двадесет и пет — тридесетгодишни родители, бабите и дядовците поемат отглеждането, докато родителите продължават да овладяват заветите си.