Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Каза седемнайсета?

— Да.

— Не трябваше да си оставяш чантата. Точно малките грешки водят до големите. Не можем да си позволим никакви.

— Знам. Съжалявам.

Той затваря вратата и влиза обратно в сградата. Прегърбвам се на седалката и се опитвам да забавя дишането си. Все още усещам потта на челото си. Изправям си гърба и дръпвам надолу сенника, за да се погледна в огледалото. Лицето ми е по-червено, отколкото си мислех, очите ми са малко влажни. Но насред болката и изтощението аз се усмихвам. Най-накрая, мисля си. След години чакане, след години, през които единствената ми защита срещу могадорианците беше интелектът и умението ми да се крия, първият ми завет пристигна. Анри излиза от училището и носи чантата ми. Заобикаля пикапа, отваря вратата и хвърля чантата на седалката.

— Благодаря ти — казвам.

— Няма проблеми.

Когато излизаме от паркинга, махам ръкавиците и оглеждам ръцете си. Светлината в дясната ми ръка започва да се концентрира в лъч като този на фенерче, само че по-ярък. Паренето започва да отслабва. Лявата ми ръка все още мъждука.

— По-добре да не ги сваляш, преди да се приберем вкъщи — казва Анри.

Отново нахлузвам ръкавиците и го поглеждам. Той се усмихва гордо.

— Чакането беше по дяволите дълго — казва той.

— Ъ? — питам аз.

Той ме поглежда.

— Чакането беше по дяволите дълго — повтаря той. — На заветите ти.

Аз се разсмивам. От всички неща, които Анри успя да овладее на Земята, само ругатните му се опънаха.

— Чакането беше дяволски дълго — поправям го.

— Точно това казах.

Завива по нашия път.

— И сега какво? Това означава ли, че ще мога да изстрелвам лазерни лъчове от ръцете си или нещо от този род?

Той се ухилва.

— Би било хубаво, но не.

— Е, тогава какво ще правя със светлината? Когато ме гонят, да се обърна и да им светна в очите? В смисъл, има ли шанс да ги уплаша така?

— Търпение — казва той. — Не се очаква да го разбереш веднага. Нека просто се приберем у дома.

Тогава се сещам за нещо, кое го направо ме кара да подскоча на седалката.

— Това значи ли, че най-накрая ще отворим сандъка?

Той кимва и се усмихва.

— Съвсем скоро.

— Велико! — казвам аз.

Сложно резбованият дървен сандък преследва мислите ми цял живот. Представлява една чуплива на вид кутия с лориенския символ отстрани, по отношение на която Анри запазва тайнствено мълчание. Никога не ми е казвал какво има вътре, а е невъзможно да се отвори. Знам това, защото съм опитвал повече пъти, отколкото мога да преброя, но без никакъв успех. Заключен е с катинар, който няма видима ключалка.

Щом се прибираме, виждам, че Анри е вършил работа. Трите стола от предната веранда са разчистени и всички прозорци са отворени. Вътре са махнати чаршафите от мебелите, някои от повърхностите са избърсани. Слагам раницата си върху масата във всекидневната и я отварям. През мен преминава вълна от безсилие.

— Този кучи син! — казвам аз.

— Какво?

— Телефона ми го няма.

— Къде е?

— Тази сутрин имах леко спречкване с едно момче на име Марк Джеймс. Вероятно той го е взел.

— Джон, ти беше на училище за час и половина. Как, по дяволите, си успял вече да се спречкаш? Не си толкова глупав.

— Това е гимназията. Аз съм новият. Лесно е.

Анри вади телефона си от джоба и набира номера ми. След това го затваря със замах.

— Изключен е — казва.

— То се знае.

Той впива очи в мен.

— Какво се случи? — пита той с гласа, който разпознавам, гласа, който използва, когато обмисля следващия ход.

— Нищо. Просто някакъв тъп спор. Сигурно съм го изпуснал на пода, докато съм го прибирал в чантата — казвам, макар да знам, че не стана така. — Не бях в най-доброто си състояние. Вероятно в момента се търкаля при изгубените вещи.

Той се оглежда наоколо из къщата и въздъхва.

— Някой видя ли ръцете ти?

Поглеждам го. Очите му са червени, още по-кървясали, отколкото сутринта, когато ме закара. Косата му е разчорлена и изглежда смазан, сякаш всеки момент ще се строполи от преумора. Спал е за последно във Флорида преди два дена. Не знам как въобще още стои на краката си.

— Не, никой.

— Ти беше на училище за час и половина. Първият ти завет се е развил, почти си се сбил и си забравил раницата си в класната стая. Не можем да го наречем точно сливане с пейзажа.

— Нищо особено. Не е чак причина сега да се местим в Айдахо или Канзас, или където там ще бъде следващият ни дом.

Анри свива очи и размишлява над това, на което току-що стана свидетел, като се опитва да прецени дали проблемът е достатъчно голям, за да оправдае едно ново напускане.