Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Ама не съм много сигурен — продължава той. — Не искам да се отдалечавам прекалено много. Да не би днес пък да се случи нещо друго.

В желанието си да омаловажа вчерашните събития като пълна дреболия, отмахвам идеята.

— Ще се оправя. Отивай да си получиш парите.

Поглеждам през прозореца. Разсъмва се и слънцето хвърля бледа светлина над всичко. Пикапът е покрит с роса. Мина доста време от последния път, в който карахме зима. Дори не притежавам яке, а повечето пуловери са ми умалели.

— Навън изглежда студено — казвам. — Може скоро да отидем да си накупим дрехи, а?

Той кимва.

— Точно за това си мислех снощи и по този повод трябва да ходя до банката.

Приключвам с корнфлейкса, оставям мръсната купичка в мивката и скачам под душа. Десет минути по-късно съм облечен с дънки и черна термична блуза, чиито ръкави навивам до лактите. Поглеждам в огледалото и после надолу към ръцете си. Чувствам се спокоен. Трябва да остана такъв.

На път за училище Анри ми подава чифт ръкавици.

— Погрижи се да са в теб по всяко време. Не знаеш кога ще ти потрябват.

Набутвам ги в задния си джоб.

— Едва ли ще ми потрябват. Чувствам се доста добре.

Автобусите са се наредили пред училището. Анри спира отстрани на сградата.

— Не ми харесва, че нямаш телефон — казва той. — Много неща могат да се объркат.

— Не се притеснявай. Скоро ще си го върна.

Той въздиша и поклаща глава.

— Не прави никакви глупости. В края на деня ще бъда точно тук.

— Няма — казвам и слизам от пикапа. Той потегля.

Коридорите в сградата кипят от активност, учениците се мотаят около шкафчетата, говорят си, смеят се. Неколцина ме поглеждат и започват да си шушукат. Не знам дали е заради сблъсъка вчера, или заради тъмната стаичка. Най-вероятно си шушукат и за двете. Училището е малко, а в малките училища няма такова нещо, дето да не се знае от всички.

Когато стигам до главния вход, завивам надясно и намирам шкафчето си. Празно е. Има петнадесет минути до началото на часа по стилистика за моя клас. Минавам покрай стаята само за да се уверя, че знам къде се намира, и след това се отправям към канцеларията. Секретарката ми се усмихва, когато влизам.

— Здравейте — казвам. — Вчера изгубих телефона си и се чудех дали някой не го е предал на изгубени вещи?

Тя поклаща глава.

— Не, страхувам се, че никакъв телефон не е бил предаван.

— Благодаря ви — казвам.

Не виждам Марк никъде из коридора. Избирам си посока и тръгвам нататък. Хората все още ме зяпат и си шушукат, но това не ме притеснява. Съзирам го на петнадесетина метра пред мен. Изведнъж ме хваща тръпката от адреналина. Поглеждам надолу към ръцете си. Нормални са. Притеснявам се да не вземат да светнат, а точно това притеснение може да ги задейства.

Марк се е облегнал на едно шкафче и е скръстил ръце, заобиколен от пет момчета и две момичета, и всичките си говорят и се смеят. Сара седи на перваза на един прозорец на пет метра от тях. Тя отново изглежда ослепително с вързаната си на опашка коса; днес е с пола и сив пуловер. Чете книга, но поглежда нагоре, когато тръгвам към тях.

Спирам точно пред групата, забивам поглед в Марк и чакам. Забелязва ме след около пет секунди.

— Какво искаш? — пита той.

— Знаеш какво искам.

Оставаме втренчени един в друг. Тълпата наоколо набъбва на десетина човека, после на двадесет. Сара се изправя и се присъединява откъм външната й страна. Марк носи якето на отбора си, а черната му коса е прилежно оформена така, че да изглежда сякаш се е изтъркалял от леглото право в дрехите си.

Оттласква се от шкафчето и тръгва към мен. Спира на сантиметри. Гърдите ни почти се допират и острият мирис на одеколона му изпълва ноздрите ми. Той е около метър и осемдесет, близо два сантиметра по-висок от мен. Имаме еднакво телосложение. Но той няма представа, че това, което е в мен, не е същото, което е в него. Аз съм по-бърз и много по-силен. Тази мисъл предизвиква уверена усмивка на лицето ми.

— Мислиш ли, че днес можеш да останеш в училище малко повече? Или отново ще хукнеш да бягаш като една малка кучка?

Из тълпата се разнасят хихикания.

— Ами ще видим, нали така?

— Да, наистина ще видим — казва той и се приближава още повече.

— Искам си телефона — казвам аз.

— Не е в мен.

Поклащам глава срещу него.

— Двама са те видели да го вземаш — лъжа аз.

По начина, по който веждите му се сбърчват, разбирам, че съм познал.

— Е, и какво, ако съм бил аз? Какво ще направиш?