Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Мълча. Мускулите около челюстта на г-н Харис са се изпънали. Поглеждам надолу към ръцете си. Все още не са светнали. За всеки случай ги оставям с дланите надолу върху краката си. След десетсекундно мълчание Марк започва.

— Някой го удари с кюфте. Той помисли, че съм бил аз, и заради това удари с коляно Кевин в топките.

— Внимавай с езика! — казва г-н Харис и се обръща към Кевин. — Добре ли си?

Кевин, чието лице все още е червено, кимва.

— Значи кой хвърли кюфтето? — г-н Харис пита мен.

Не казвам нищо, все още кипя в раздразнението си от цялата сценка. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да се успокоя.

— Не знам — казвам. Гневът ми е стигнал съвсем нови висини. Не искам да се разправям с Марк чрез г-н Харис и бих предпочел да се оправя сам със ситуацията далеч от кабинета на директора.

Сам ме поглежда изненадано. Г-н Харис вдига ръце в безсилието си.

— Ами тогава защо, по дяволите, сте тук, момчета?

— Добър въпрос — казва Марк. — Ние просто обядвахме.

Сам проговаря.

— Марк го хвърли. Аз го видях, както и г-н Джонсън.

Поглеждам към Сам. Знам, че не го е видял, защото първия път беше с гръб, а вторият беше зает да се почиства. Но съм впечатлен, че взема моята страна, въпреки че знае, че това може да го вкара в неприятности с Марк и приятелите му. Марк го поглежда ядно.

— Хайде, г-н Харис — примолва се Марк. — Интервюто ми за „Газет“ е утре, а мачът е в петък. Нямам време да се притеснявам за такива простотии. Обвинен съм в нещо, което не съм направил. Трудно е да се концентрираш, докато стават подобни глупости.

— Внимавай с езика! — изкрещява г-н Харис.

— Това е истината.

— Вярвам ти — казва директорът и въздъхва особено тежко. Поглежда към Кевин, който все още се опитва да си поеме въздух. — Искаш ли да отидеш при сестрата?

— Ще се оправя — казва Кевин.

Г-н Харис кимва.

— Вие двамата забравете за инцидента в стола. Марк — ти се концентрирай. От доста време се опитваме да издействаме такава статия. Може даже да ни сложат на първа страница. Представи си, първата страница на „Газет“ — казва той и се усмихва.

— Благодаря ви — казва Марк. — Това ме вълнува.

— Добре. Сега вие двамата може да излезете.

Те тръгват и г-н Харис хвърля на Сам един суров поглед. Сам не отмества очи.

— Кажи ми, Сам. И искам да чуя истината. Видя ли Марк да хвърля кюфтето?

Очите на Сам се притварят. Не извръща поглед.

— Да.

Директорът поклаща глава.

— Не ти вярвам, Сам. И заради това ето какво ще направим — той ме поглежда. — Значи някакво кюфте е било хвърлено…

— Две — прекъсва го Сам.

— Какво?! — пита г-н Харис, отново обърнал гневен поглед към Сам.

— Две кюфтета бяха хвърлени, не едно.

Г-н Харис удря с юмрук по масата.

— Кого го интересува колко са били! Джон, ти си нападнал Кевин. Око за око. Ще оставим нещата така. Разбирате ли ме?

Лицето му е червено и разбирам, че е безсмислено да се спори.

— Ммда — казвам.

— Не искам да ви виждам отново тук — казва той. — И двамата сте свободни.

Излизаме от кабинета.

— Защо не му каза за телефона си? — пита Сам.

— Защото не го интересува. Искаше просто да се върне към обяда си — казвам аз. — И внимавай, сега вече си под прицела на Марк.

Следобед имам трудово обучение. Не защото имам някакъв особен интерес към готвенето, а защото трябваше да избера или това, или пеене в хора. И въпреки че имам много силни страни и способности, които на Земята се смятат за изключителни, пеенето не е сред тях. Така че отивам на трудово обучение и сядам. Стаята е малка и точно преди звънецът да бие, Сара влиза и сяда до мен.

— Здрасти — казва тя.

— Здрасти.

Кръвта се влива в лицето ми и раменете ми се сковават. Грабвам някакъв молив и започвам да го превъртам между пръстите на дясната си ръка, докато с лявата си прегъвам ъгълчетата на тетрадката ми. Сърцето ми се разтуптява. Нека само ръцете ми не светят. Надниквам към дланта си и въздъхвам с облекчение, защото все още с нормална. Бъди спокоен, мисля си. Тя е просто едно момиче.

Сара ме гледа. Всичко в мен става на желе. Тя е може би най-красивото момиче, което някога съм виждал.

— Съжалявам, че Марк се държи като тъпанар с теб — казва тя.

Свивам рамене.

— Не си ти виновна.

— Вие двамата няма да се сбиете наистина, нали?

— Не бих искал — казвам.

Тя кимва.

— Той може да бъде пълен кретен. Винаги се опитва да докаже, че е шефът.

— Това е признак на неувереност — казвам аз.