Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Седя на пода, потта смъди на очите ми. Ужасна болка гори и двете ми ръце. Знаех, че трябва да очаквам заветите си, но нямах представа, че ще включват това. Разтварям ръце и дясната ми длан грее ярко, като светлината й започва да се концентрира. Лявата смътно блещука, а парещото усещане е почти непоносимо. Ще ми се Анри да беше тук. Надявам се, че пътува насам.

Затварям очи и увивам ръце около тялото си. Клатушкам се напред-назад на пода и всичко ме боли. Не знам колко време минава. Една минута? Десет минути? Звънецът бие, сигнализирайки за началото на следващия час. Чувам как някакви хора си говорят пред вратата. На няколко пъти бравата се раздрусва, но е заключена и никой не може да влезе. Просто продължавам да се клатя, а очите ми са здраво стиснати. Заваляват нови почуквания. Приглушени гласове, които не разбирам. Отварям очи и виждам, че светлината от ръцете ми огрява цялата стая. Стисвам ръцете си в юмруци, опитвайки се да спра сиянието, но то се процежда между пръстите ми. Тогава вратата започва наистина да се тресе. Какво ще си помислят за светлината от ръцете ми? Няма как да я скрия. Как ще го обясня?

— Джон? Отвори вратата, аз съм — чува се глас.

През мен преминава вълна от облекчение. Гласът на Анри, единственият глас в целия свят, който искам да чуя.

Изпълзявам до вратата и я отключвам. Тя се отваря с размах. Анри с покрит с пръст и носи градинарски дрехи, сякаш е работил в двора на къщата. Толкова се радвам да го видя, че усещам как искам да скоча и да го прегърна. Опитвам се, но съм толкова замаян, че отново падам на пода.

— Всичко наред ли е там? — пита г-н Харис, кой го стои зад Анри.

— Всичко е наред. Моля, оставете ни за минутка — отвръща Анри.

— Да викам ли линейка?

— Не!

Вратата се затваря. Анри поглежда ръцете ми. Дясната свети ярко, а лявата все още мъждука, сякаш се опитва да събере смелост. Анри ми се усмихва широко, лицето му светва като фар.

— Ох, слава на Лориен — въздъхва той и издърпва чифт кожени градинарски ръкавици от задния си джоб. — Какъв луд късмет, че досега работих на двора. Сложи си ги.

Това и правя и те скриват светлината изцяло. Г-н Харис отваря вратата и си подава главата.

— Г-н Смит, наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. Само ни дайте трийсет секунди — казва той и ме поглежда. — Директорът ти доста се меси.

Поемам си дълбоко въздух и издишвам.

— Разбирам какво се случва, но защо това?

— Първият ти завет.

— Знам това, но за какво са светлините?

— Ще поговорим за това в пикапа. Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да.

Той ми помага да се изправя. Краката ми са нестабилни, все още треперя. Хващам ръката му за опора.

— Трябва да си взема чантата, преди да тръгнем — казвам.

— Къде е?

— Оставих я в стаята.

— Кой номер?

— Седемнайсет.

— Нека първо те оставим в пикапа, а после ще се върна да ти я взема.

Слагам дясната си ръка на раменете му. Той поддържа тежестта ми, прихващайки ме през кръста с лявата си ръка. Въпреки че вторият звънец е бил, все още чувам хора в коридора.

— Трябва да ходиш колкото се може по-нормално и в права линия.

Поемам дълбоко въздух. Опитвам се да събера всяка частица сила, която имам в запас, за да се справя с дългия път до колата.

— Да тръгваме — казвам.

Избърсвам потта от челото си и излизам от стаята след Анри. Г-н Харис все още е в коридора.

— Просто тежък случай на астма — му казва Анри, докато минаваме покрай него.

В коридора все още има тълпа от двадесетина души. Повечето от тях носят фотоапарати на врата си и чакат да влязат в тъмната стая за часа по фотография. За щастие Сара не е сред тях. Вървя колкото мога по-стабилно, единият крак пред другия. Изходът на училището е на тридесетина метра оттук. Това са много крачки. Хората си шушукат. Чувам някои от тях.

— Какъв изрод!

— Той учи ли въобще тук?

— Надявам се, сладък е.

— Какво мислиш, че е правил в тъмната стаичка, та лицето му да стане толкова червено? — чувам аз и всички се разсмиват. Точно както можем да насочваме слуха си, така можем и да го изключваме, което помага, когато се опитваш да се концентрираш сред шумове и безредие. Затова изключвам звуците и плътно следвам Анри. Всяка крачка усещам като че ли са десет, но най-накрая стигаме вратата. Анри ми я задържа да мина и аз се опитвам да вървя сам до пикапа, който е паркиран отпред. За последните двадесет стъпки отново слагам ръка на рамото му. Той отваря вратата на пикапа и аз се вмъквам вътре.