Питакъс Лор - Аз съм номер четири

И тогава денят прескача напред към тъмнината. В далечината започва гигантска заря от фойерверки, които се стрелват нависоко в небето и експлодират във формите на животни и дървета, докато тъмното небе, луните и милионите звезди служат за бляскав фон.

— Мога да усетя отчаянието им — чувам глас отнякъде. Обръщам се и се оглеждам наоколо. Няма никой. — Те знаят къде се намира една от останалите, но заклинанието все още действа. Не могат да я докоснат, докато не убият първо теб. Но продължават да я следят.

Политам високо нагоре, после се гмуркам в ниското, търсейки притежателя на гласа. Откъде идва?

— Точно сега трябва да сме най-бдителни. Точно сега трябва да запазим преднината си.

Политам напред към фойерверките. Гласът ме плаши. Може би силните гърмежи ще го сподавят.

— Надявали са се да избият всички ни много преди вашите завети да се развият. Но ние останахме скрити. Трябва да запазим спокойствие. Първите трима се паникьосаха. Първите трима са мъртви. Трябва да бъдем умни и бдителни. Правим грешки, когато се паникьосаме. Те знаят, че вашето развитие ще прави мисията им все по-трудна и че когато се развиете напълно, ще поведем войната. Ние ще отвърнем на удара и ще потърсим своето отмъщение и те го знаят.

Виждам как бомбите падат от километри височина по повърхността на Лориен. Взривове разтърсват земята и въздуха, вятърът разнася писъци, огнени експлозии помитат тревите и дърветата. Гората гори. Сигурно са хиляди различните летателни апарати, които се спускат от небесните висини, за да се приземят на Лориен. От тях се изсипват могадориански воини, понесли оръжия и гранати с мощност, много по-голяма от тази на тукашните оръжия. Те са по-високи от нас, но си приличаме, освен в лицата. Те нямат зеници, а ирисите им са тъмночервени, някои дори черни. Тъмни плътни кръгове ограждат очите им, а кожата им е бледа — изглежда почти обезцветена, сякаш натъртена. Зъбите им просветват между устните им, които сякаш никога не се затварят, зъби, които изглеждат като обработени с пила, неестествено заострени.

Зверовете от Могадор слизат от самолетите недалеч от нас и носят същия студен поглед в очите си. Някои от тях са големи колкото къщи, зъбите им, остри като бръсначи, стърчат, от силното им ръмжане ме заболяват ушите.

— Станахме непредпазливи, Джон. Затова ни победиха толкова лесно — казва той.

Вече знам, че гласът, който чувам, е на Анри. Не мога да го видя никъде обаче и не мога да сваля очи от убийствата и унищоженията под мен, за да го потърся. Хората тичат навсякъде, отвръщат на удара. Убити са толкова лориенци, колкото и могадорианци. Но лориенците губят битката срещу зверовете, които убиват десетки от хората ни накуп: бълват огън, скърцат със зъби и размахват злобно ръце и опашки. Времето ускорява темпо, започва да тече много по-бързо от обикновено. Колко време е минало? Час? Два?

Гардовете водят борбата, като показват с пълна сила своите завети. Някои летят, други могат да тичат толкова бързо, че губят ясните си контури, а някои изчезват напълно. Изстрелват лазери от ръцете си, телата им се обгръщат в пламъци, а тези, които могат да контролират времето, забъркват буреносни облаци и сурови ветрове. И все пак губят. Превъзхождат ги по численост с петстотин на един. Силите им не са достатъчни.

— Защитата ни беше паднала. Могадорианците бяха планирали добре — избраха точния момент, в който бяхме най-уязвими. Старейшините на планетата си бяха отишли. Питакъс Лор, най-великият от тях и техен предводител, ги беше събрал преди нападението. Никой не знае какво е станало с тях, къде са отишли и дали въобще са още живи. Може би могадорианците са избили първо тях и след като вече не са им стоели на пътя, са атакували. Всичко, което знаем, е, че в деня, в който старейшините се събраха, в небето се изстреля стълб от блестяща бяла светлина. Той остана там цял ден и после изчезна. Ние като народ трябваше да се досетим, че нещо не е наред, но това не стана. Нямаме кого друг да виним за случилото се, освен себе си. Имахме късмет, че успяхме да спасим въобще някого от планетата, особено ако това са девет млади гарда, които един ден могат да продължат битката и да спасят расата.

Космически кораб в далечината се изстрелва бързо и нависоко във въздуха, следва го син поток от светлина. Наблюдавам го от своята отправна точка в небето, докато не изчезва. Струва ми се някак познат. И тогава ми просветва: аз съм на този кораб, Анри също. Това е корабът, който ни отвежда на Земята. Лориенците трябва да са знаели, че са победени. Защо иначе биха ни пратили другаде?