Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Благодаря ти — казвам аз.

— Как се чувстваш? — пита Шест. Вече не носи костюма, а дънките, с които я видях за пръв път, и една от фланелите на Анри.

Свивам рамене.

— Добре съм. Боли ме и съм се схванал. Тялото ми тежи.

— Тежестта е заради камата. Постепенно обаче ще изчезне.

— Много зле ли те намушкаха? — питам.

Тя си вдига блузата и ми показва рана от предната си страна, а после другата откъм гърба. Като цяло била намушкана три пъти миналата нощ, ако не броим различните разрези по останалата част от тялото й или огнестрелната рана, която бе оставила дълбока дупка в дясното й бедро и макар сега да бе здраво увита в марля и лейкопласт, бе причината за накуцването й. Казва ми, че сме се върнали прекалено късно, за да подейства лечебната сила на камъка. Удивлява ме фактът, че тя въобще е жива.

Сам и Марк носят дрехите си от предния ден; и двамата са мръсни и покрити с кал, примесена с петна от кръв. И двамата са с натежали клепачи, сякаш сънят все още им предстои. Марк стои зад Сам, докато премества тежестта си от крак на крак с неудобство.

— Сам, никога не съм се съмнявал, че си машина за разрушение — казвам аз.

Той се разсмива неуверено.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — казвам. — Ами ти?

— Справям се.

Поглеждам над рамото му към Марк.

— Сара ми каза, че снощи си ме изнесъл от игрището.

Марк свива рамене.

— Радвам се, че помогнах.

— Ти ми спаси живота, Марк.

Той ме поглежда в очите.

— Мисля, че снощи всеки един от нас спаси някого в някакъв момент. Какво да говорим, Шест ме спаси мен на три пъти. А в събота ти спаси двете ми кучета. Мисля, че сме квит.

Някак си успявам да се усмихна.

— Звучи разумно — казвам. — Просто се радвам да разбера, че не си тъпанарят, за който те мислех.

Той се подсмихва.

— Абе, ако знаех, че си извънземно и можеш да ми сриташ задника, когато си пожелаеш, може би щях да съм малко по-мил с теб първия ден.

Шест прекосява стаята и вижда раниците ми на бюрото.

— Наистина трябва да тръгваме — казва тя и ме поглежда с доловима загриженост, а чертите й омекват. — Остана само едно недовършено нещо. Не бяхме сигурни какво ще искаш да направим.

Кимвам. Няма нужда да питам, за да знам за какво говори. Поглеждам към Сара. Ще се случи много по-рано, отколкото очаквах. Стомахът ми се преобръща. Чувствам се, сякаш ще повърна. Сара се пресяга и ме хваща за ръката.

— Къде е той?

Земята е влажна от топящия се сняг. Държа ръката на Сара в своята, докато мълчаливо минаваме през гората, на километър и половина от хотела. Сам и Марк ни водят, като следват калните стъпки, които са оставили няколко часа по-рано. Пред нас виждам малко сечище, в средата на което е положено тялото на Анри върху широка дъска. Увит е в сивото одеяло, издърпано от леглото му. Отивам при него. Сара ме следва и слага ръка на рамото ми. Останалите стоят зад мен. Дърпам надолу одеялото, за да го видя. Очите му са затворени, лицето му е пепелявосиво, а устните му са сини от студа. Целувам го по челото.

— Какво искаш да правиш, Джон? — пита Шест. — Ако искаш, можем да го заровим. Можем и да го кремираме.

— Как можем да го кремираме?

— Мога да създам огън.

— Мислех, че можеш да управляваш само времето.

— Не времето. Природните стихии.

Поглеждам към нежното й лице, на което е изписана загриженост, но и притеснение, защото трябва да тръгнем, преди да пристигнат подкрепления. Не отговарям. Поглеждам настрани, прегръщам Анри за последен път с лице, близо до неговото, и се изгубвам в мъката си.

— Толкова съжалявам, Анри — прошепвам в ухото му. Затварям очи. — Обичам те. И аз не бих пропуснал и секунда от всичко това. За нищо на света — прошепвам. — Ще те върна. Някак ще те върна на Лориен. Винаги сме се шегували за това, но ти наистина беше моят баща, най-добрият баща, който бих могъл да си пожелая. Никога няма да те забравя, нито за минута, докато съм жив. Обичам те, Анри. Винаги съм те обичал.

Пускам го, дръпвам обратно одеялото върху лицето му и го полагам внимателно на дъската. Изправям се и прегръщам Сара. Тя не ме пуска, докато не спирам да плача. Изтривам сълзите с опакото на ръката си и кимвам към Шест.

Сам ми помага да махна клонките и листата и след това слагаме тялото на Анри на земята, така че да не смесим пепелта на Анри с нищо друго. Сам запалва ръба на одеялото, а оттам Шест разпалва огъня. Гледаме го как гори, очите на никого не остават сухи. Дори Марк плаче. Никой не изрича и дума. Когато пламъците изгасват, събирам пепелта в металната кутия от кафе, която Марк бе достатъчно предвидлив да донесе от хотела. Ще намеря нещо по-добро веднага щом спрем. На връщане слагам кутията върху таблото на пикапа на Сам. Утеха ми е да знам, че Анри все пак ще пътува с нас и ще бди над пътя, докато напускаме поредния град, както двамата сме правили толкова много пъти досега.