Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Усещам, че си отива. Разтърсвам го. Очите му се отварят с неохота. От устата му се стича струйка кръв.

— Идването ни тук, в Парадайс, това не беше случайност.

Не знам за какво говори.

— Прочети писмото.

— Анри — казвам и посягам надолу, за да избърша кръвта от брадичката му.

Той ме поглежда в очите.

— Ти си заветът на Лориен, Джон. Ти и останалите. Единствената надежда, останала на планетата. Тайните… — казва той, но се разтърсва от пристъп на кашлица. Още кръв. Очите му отново се затварят. — Сандъкът, Джон.

Придърпвам го още по-силно към себе си, прегръщам го. Тялото му се отпуска. Дишането му е толкова повърхностно, че едва ли въобще може да се нарече дишане.

— Ще успеем да се върнем заедно, Анри. Аз и ти, обещавам ти — казвам аз и затварям очи.

— Бъди силен — казва той и леко се закашля, но се опитва да говори през хриповете. — Тази война… Можем да спечелим… Намери останалите… Шест… Силата на… — казва той и заглъхва.

Опитвам се да се изправя заедно с него на ръце, но нищо не ми е останало, едва намирам сили да дишам. В далечината чувам рева на звяра. Все още стрелят оръдия, чиито светлини и звуци ехтят над стадиона, но с всяка изминала минута се чуват все по-малко от тях, докато не остава само един. Отпускам Анри. Слагам ръка на бузата му, той отваря очи и аз разбирам, че ме поглежда за последен път. Поема си глътка въздух и издиша, а после бавно затваря очи.

— Не бих пропуснал и секунда от това, хлапе. Не и за целия Лориен. Не и за целия проклет свят — казва той и щом последната дума напуска устата му, знам, че си е отишъл. Притискам го с ръце, треперя, плача, докато ме обземат безнадеждност и отчаяние. Ръката му пада безжизнено на тревата. Хващам главата му с длани и я притискам към гърдите си, люлеейки го напред-назад, и рева както никога досега не съм ревал. Амулетът на врата ми засиява в синьо, само за миг натежава, а после избледнява до нормалното си състояние.

Седя в тревата и държа Анри, докато заглъхва и последният топ. Болката напуска собственото ми тяло и със студа на нощта усещам как аз самият започвам да изчезвам. Луната и звездите светят над нас. Чувам кикотене, понесено от вятъра. Ушите ми се настройват да го чуят. Обръщам глава. Замаян и с размазан поглед виждам на девет метра от себе си разузнавач. Дълъг шлифер, шапка, спусната над очите. Сваля шлифера, маха шапката и разкрива бледа, плешива глава. Посяга към задницата на колана си и вади ловен нож, чието острие е поне тридесет сантиметра дълго. Затварям очи. Вече не ме интересува. Дрезгавото дишане на разузнавача се приближава на три метра от мен, на метър и половина. После стъпките спират. Скаутът изсумтява от болка и започва да се дави.

Отварям очи, разузнавачът е толкова близо, че мога да го помириша. Ножът пада от ръката му, а там, в гръдния му кош, където, предполагам, би трябвало да се намира сърцето му, стърчи дръжката на касапски нож.

Ножът е издърпан. Разузнавачът пада на колене, рухва настрани и експлодира в облак пепел. Зад него с нож в треперещата си дясна ръка и сълзи в очите стои Сара. Тя пуска ножа, спуска се към мен и ме прегръща, докато аз прегръщам Анри. Държа Анри, докато собствената ми глава се отпуска и светът избледнява в съвършена празнота. Равносметката от войната: училището е разрушено, дърветата са повалени, тревата на игрището е осеяна с купчини пепел, а аз продължавам да прегръщам Анри. И Сара ме прегръща мен.

Проблясват картини и всяка от тях носи своята тъга или усмивка. Понякога и двете. В най-лошия случай е непрогледно и заслепяващо черно, а в най-добрия — щастие, толкова ярко, че очите те заболяват да го гледаш как идва и си отива, непрестанно превключвано като някакъв невидим прожектор от безплътна ръка. Една картина, след това друга. Кухото щракване на обтуратора. Сега спри. Задръж кадъра. Откъсни го, притисни го до себе си и бъди проклет за това, което виждаш. Анри винаги казваше: цената на един спомен е тъгата, която той носи.

Топъл летен ден в студената трева, слънцето е високо в безоблачното небе. Въздухът приижда от океана, носи свежестта му. Един мъж отива до къщата с куфарче в ръка. Млад мъж, с късо подстригана кафява коса, току-що избръснат, облечен спортно. Личи някаква нервност в начина, по който прехвърля куфарчето си от едната в другата ръка, и в тънкия слой пот, който покрива челото му. Чука на вратата. Дядо ми отговаря, отваря вратата, за да влезе мъжът, и я затваря след него. Продължавам да лудувам из двора. Хадли променя формата си, лети, заляга, напада. Боричкаме се един с друг и се смеем, докато не започва да ни боли. Денят преминава както само времето в ръцете на дете може — в безразсъдната всеотдайност на всесилието на детството, на неговата невинност.