Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Анри ме пуска. Повече не мога да нося Бърни Косар. Поставям го внимателно на тревата в краката си. От няколко минути насам не усещам никакво движение у него и не знам дали още е жив. Правя крачка напред и падам на колене. Воините се разкрещяват около нас. Не разбирам езика им, но по тона им разбирам, че са нетърпеливи. Един замахва с меча си и едва не ме уцелва с кама, бяла светкавица, която профучава и разкъсва предницата на блузата ми. Оставам на колене и поглеждам нагоре към надвисналия над мен звяр. Изстрелват нещо, но то прелита над главите ни. Предупредителен изстрел, който трябва да подтикне звяра към действие. Той се разтреперва. Втора кама се стрелва по въздуха и го уцелва по лявата лапа. Той надига глава и изревава от болка.

Съжалявам, опитвам се да му кажа. Съжалявам за живота, който са те накарали да живееш. Постъпили са несправедливо с теб. Нито едно живо същество не заслужава подобно отношение. Накарали са те да изтърпиш ада, изтръгнали са те от планетата ти, за да се бориш във война, която не е твоя. Бит, измъчван и оставен да гладува. Вината за всичката болка и мъка, която си изтърпял, е тяхна. Ти и аз споделяме връзка. Тези чудовища навредиха и на двама ни.

С всичка сила се опитвам да му предам моите собствени картини, нещата, които аз съм видял и почувствал. Звярът не извръща поглед. Моите мисли до някаква степен стигат до него. Показвам му Лориен, безкрайния океан и гъстите гори, тревистите хълмове, гъмжащи от живот и енергия. Животни, които пият от студените сини води. Горд народ, удовлетворен, че ще изживее дните си в хармония. Показвам му ада, който последва, убийството на мъже, жени и деца. Могадорианците. Студенокръвни убийци. Жестоки убийци, унищожаващи всичко по пътя си заради своята безразсъдност и жалки вярвания. Унищожават дори собствената си планета. Къде свършва всичко това? Показвам му Сара, показвам му всяко чувство, което съм изпитал с нея. Щастие и блаженство, това усещам с нея. И това е болката, която изпитвам сега, защото трябва да се разделя с нея само и единствено заради тях. Помогни ми, казвам му. Помогни ми да спра убийствата и клането. Нека се бием заедно. Останало ми е толкова малко, но ако бъдеш с мен, аз ще бъда с теб.

Звярът надига глава към небето и изревава. Рев, който е и продължителен, и дълбок. Могадорианците усещат какво става и са видели достатъчно. Оръжията им започват да стрелят. Поглеждам към тях и виждам, че едно от оръдията е насочено право към мен. Стреля и бялата смърт се спуска напред, но звярът навреме навежда глава и сам поема удара. Лицето му се изкривява от болка, стисва здраво очи, но почти веднага след това ги отваря. Този път виждам гнева.

Падам по лице на земята. Нещо ме докосва, но не виждам какво. Анри изкрещява от болка и бива запратен на девет метра от мен, тялото му лежи в калта по гръб, дими. Нямам представа какво го е уцелило. Нещо голямо и смъртоносно. Обладава ме паника и страх. Не Анри, мисля си. Само не Анри.

Звярът замахва силно, помита няколко воини и усмирява много от оръжията им. Още един рев. Поглеждам нагоре и виждам, че очите на звяра са станали червени, пламнали от ярост. Възмездие. Бунт. Хвърля ми бърз поглед и се изстрелва напред, за да догони поробителите си. Просветват оръжия, но много от тях бързо биват заглушени. Убий ги всичките, мисля си. Бий се с достойнство и чест и дано ги избиеш до един.

Надигам глава. Бърни Косар лежи неподвижен в тревата. Анри, на девет метра от мен, също не мърда. Слагам ръка в тревата и се тегля напред, през игрището, сантиметър по сантиметър, влача се към Анри. Когато стигам до него, очите му са притворени; всяка глътка въздух е борба. Кървави дири се спускат от носа и устата му. Вземам го в ръце и го издърпвам в скута си. Тялото му е слабо и нестабилно и усещам, че умира. Очите му се отварят треперливо. Поглежда ме, вдига ръка и я притиска към бузата ми. В момента, в който го прави, аз се разплаквам.

— Тук съм — казвам.

Той се опитва да се усмихне.

— Толкова съжалявам, Анри — казвам. — Толкова съжалявам. Трябваше да напуснем, когато поиска.

— Шшшт — казва той. — Не е твоя вината.

— Извинявай — казвам между хлипанията си.

— Ти се справи прекрасно — прошепва той. — Справи се толкова прекрасно. Винаги съм знаел, че можеш.

— Трябва да стигнем до училището — казвам. — Сам може да е там.

— Чуй ме, Джон. Всичко — казва той, — всичко, което трябва да знаеш, е в сандъка. Писмото.

— Това не е краят. Все още можем да стигнем.