Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Минават петнадесет минути. Може би по-малко. На тази възраст един ден може да премине като цяла вечност. Вратата се отваря и затваря. Вдигам поглед. Дядо ми стои до мъжа, когото видях да се приближава, и двамата са свели поглед към мен.

— Искам да ти представя един човек — казва той.

Вдигам се от тревата и пляскам с ръце, за да изтръскам калта.

— Това е Брендън — казва дядо ми. — Той е твоят сепан. Знаеш ли какво означава това?

Поклащам глава. Брендън. Това беше името му. След всички тези години да си припомня чак сега!

— Означава, че отсега нататък ще прекарва много време с теб. Двамата заедно; означава, че сте свързани. Определени сте един за друг. Разбираш ли?

Кимвам, отивам до мъжа и му подавам ръка, както много пъти съм виждал възрастните да правят. Мъжът се усмихва и пада на коляно. Взема малката ми длан в своята дясна ръка и затваря пръстите си около нея.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — казвам.

Ярки, нежни очи, пълни с живот, поглеждат в моите, сякаш ми дават обет, връзка, но аз съм прекалено малък, за да знам какво означава този обет или връзка.

Той кимва и слага лявата си ръка върху дясната, а моята миниатюрна ръка се изгубва някъде по средата. Кима ми, все още усмихнат.

— Мило мое дете — казва той, — удоволствието е изцяло мое.

Изведнъж се събуждам. Лежа по гръб. Сърцето ми препуска и аз се задъхвам, сякаш съм тичал. Очите ми остават затворени, но по дългите сенки и свежестта на въздуха в стаята мога да позная, че слънцето е изгряло току-що. Болката се завръща, крайниците ми все още тежат. С болката идва и друга болка, много по-силна, от каквото и да е физическа злополука, която би могла да ме сполети: споменът за изминалите часове.

Поемам си дълбоко въздух и издишам. Една-единствена сълза се търкулва надолу по бузата ми. Държа очите си затворени. Безумна надежда, че ако аз не открия деня, и денят няма да ме открие, че случилото се през нощта ще се отмени. Тялото ми трепери, тихият плач се разраства в силен. Клатя глава, докато осъзнавам всичко. Знам, че Анри е мъртъв и че цялата надежда на света няма да промени това.

Усещам раздвижване до себе си. Напрягам се, опитвам се да остана неподвижен, за да не ме забележат. Някаква ръка се пресяга и докосва лицето ми. Нежен допир, изпълнен с любов. Очите ми се отварят и се настройват на светлината на утрото, докато осъзнавам, че виждам тавана на чужда стая. Нямам представа къде съм, нито как съм се озовал тук. Сара седи до мен. Слага ръка на лицето ми и с палец проследява веждата ми. Навежда се и ме целува — нежна, бавна целувка, която бих затворил в бутилка, за да запазя завинаги. Тя се отдръпва, а аз вдишвам дълбоко, затварям очи и я целувам по челото.

— Къде сме? — питам.

— В хотел на петдесет километра от Парадайс.

— Как се озовах тук?

— Сам ни докара — отговаря тя.

— Имам предвид от училището. Какво се случи? Спомням си, че снощи беше с мен, но нататък не помня нищо — казвам. — Изглежда ми почти като сън.

— Чаках с теб на полето, докато не се появи Марк. Той те пренесе до пикала на Сам. Не можех повече да се крия. Побърквах се да стоя в училището, без да знам какво се случва навън. А и имах чувството, че мога да помогна някак.

— Определено помогна — казвам. — Спаси ми живота.

— Убих извънземно — казва тя, сякаш все още не е осъзнала този факт.

Тя ме прегръща, ръката й подхваща главата ми откъм тила. Опитвам се да седна. Успявам да стигна до половината със собствени сили, а нататък ми помага Сара, като внимателно подкрепя гърба ми, без да докосва прободната рана. Прехвърлям краката си над ръба на леглото и се пресягам надолу, за да опипам белезите около глезена си, преброявам ги с връхчетата на пръстите си. Все още са само три и така разбирам, че Шест е оцеляла. Вече бях приел съдбата да прекарам остатъка от живота си в самота, да бъда странстващ скитник, който няма къде да отиде. Но няма да съм сам. Шест все още е тук, все още е с мен, моята връзка с един отминал свят.

— Шест добре ли е?

— Да — казва тя. — Прободоха я и я простреляха, но изглежда, че сега е добре. Не мисля, че щеше да оцелее, ако Сам не я беше пренесъл до пикапа.

— Къде е?

— В съседната стая със Сам и Марк.

Изправям се. Болката в мускулите и ставите ме спира, целият съм схванат и всичко ме боли. Облечен съм в чиста тениска и боксьорски гащета. Кожата ми е свежа и ухае на сапун. Раните ми са почистени и превързани, някои от тях са зашити.

— Ти ли направи всичко това? — питам аз.