Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Мъглявата картина се прояснява. Насред изтощението, болката и страха на лицето ми се появява усмивка, придружена с чувство на облекчение. Анри. Той хвърля пушката в храстите и пада на коляно до мен. Лицето му е в кръв, ризата и дънките му са раздърпани, по дължината на двете му ръце и по врата му има рани, а освен това забелязвам, че очите му са поразени от онова, което вижда в моите.

— Свърши ли всичко? — питам.

— Шшшт — казва той. — Кажи, намушкаха ли те с някоя от камите си?

— Гърбът ми — казвам.

Той затваря очи и поклаща глава. Посяга в джоба си и изважда един от малките обли камъни, които го видях да взема от Лориенския сандък, преди да излезем от кухните по трудово обучение. Ръцете му треперят.

— Отвори уста — казва той. Той слага един от камъните. — Задръж го под езика си. Не го гълтай.

Вдига ме, сложил ръце под мишниците ми. Стъпвам на крака, а той ме придържа с една ръка, докато запазя равновесие. Обръща ме, за да погледне раната на гърба ми. Усещам лицето си топло. В мен разцъфтява някаква живителна сила, идваща от камъка. Крайниците ми все още ме болят от изтощение, но в мен се е завърнала достатъчно сила, за да функционирам.

— Какво е това?

— Лориенска сол. Ще забави и притъпи въздействието на камата — казва той. — Ще усетиш прилив на енергия, но няма да продължи дълго, а и трябва да се връщаме в училището колкото се може по-бързо.

Камъчето в устата ми е студено и въобще няма вкус на сол — всъщност няма вкус на нищо. Оглеждам себе си от горе до долу и изтръсквам с ръце пепелявите остатъци от поваления звяр.

— Всички ли са добре? — питам.

— Шест беше тежко ранена — казва той. — В момента Сам я носи към пикапа. После ще подкара към училището, за да ни вземе. Затова трябва да се върнем.

— Виждал ли си Сара?

— Не.

— Марк Джеймс беше тук преди малко — казвам. — Мислех, че си с него.

— Не съм го виждал.

Поглеждам зад Анри към кучето.

— Бърни Косар — казвам. Той все още се смалява, люспите изчезват — тъмнокафява, керемидена и черна козина заемат мястото им — връща се във формата, в която го познавам най-отскоро: увиснали уши, къси крачка, дълго тяло. Бигъл със студен, влажен нос, винаги готов да тича.

— Той току-що ми спаси живота. Ти знаеше, нали?

— Разбира се, че знаех.

— Защо не ми каза?

— Защото той те пазеше, когато аз не можех.

— Но как така е тук?

— Беше с нас на кораба.

И в този момент си припомням плюшената играчка, която си играеше с мен. Бил е всъщност Бърни Косар, макар че тогава все още се е казвал Хадли.

Заедно отиваме при кучето. Клякам и прокарвам ръка по козината му.

— Трябва да побързаме — казва Анри отново.

Бърни Косар не помръдва. Гората е жива, гъмжи от сенки, което може да означава само едно, но това не ме интересува. Слагам глава на гръдния кош на кучето. Съвсем слабо чувам тупкането на сърцето му. Останала е още някаква искрица живот. Той е покрит с дълбоки рани и разрези, а кръвта му сякаш се стича отвсякъде. Предният му крак е усукан в неестествен ъгъл, счупен е. Но той все още е жив. Вдигам го колкото мога по-внимателно, залюлявам го, сякаш е дете, в ръцете си. Анри ми помага да стана, после бърка в джоба си, взема още едно солено камъче и го пуска в своята уста. Това ме кара да се замисля дали не е говорел за себе си, когато каза, че нямаме време. И двамата се олюляваме. Тогава забелязвам нещо на бедрото на Анри. Рана, която свети в тъмносиньо през просмукващата се около нея кръв. Той също е бил намушкан от нож на воин. Чудя се дали соленото камъче не е единствената причина той все още да се държи на крака, както и аз.

— Какво стана с пушката? — питам.

— Свършиха ми амунициите.

Излизаме от сечището, не бързаме. Бърни Косар не помръдва в ръцете ми, но усещам, че животът не го е напуснал. Не и засега. Излизаме от гората, изоставяме надвисналите над нас клони и храсти и миризмата на влажни и гниещи листа.

— Мислиш ли, че ще можеш да тичаш? — пита Анри.

— Не — казвам. — Но все пак ще тичам.

До нас достига силна врява, няколко изсумтявания, последвани от дрънченето на вериги.

И тогава чуваме рев, не толкова зловещ колкото предишните, но достатъчно мощен, за да разберем, че може да означава само едно: нов звяр.

— Не, сериозно ли! — казва Анри.

Зад нас се прекършват клонки, звукът идва от гората. И двамата с Анри се обръщаме, но гората е прекалено гъста, за да видим каквото и да било. Пускам светлината на лявата си ръка и огрявам с нея между дърветата. Седем или осем воини стоят в началото на гората и щом светлината ми ги докосва, всичките изваждат мечовете си, които оживяват и в същия миг заблестяват в различни цветове.