Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не — произнасям на глас.

Той спира на такова разстояние, колкото да ми близне ръката, за да ми вдъхне кураж. Поглежда нагоре към мен с големите си кафяви очи. Махай се, Джон, чувам в главата си. Пълзи, ако трябва, пълзи, но се махни оттук веднага. Загубата на кръв ме кара да халюцинирам. Бърни, изглежда, комуникира с мен. Тук ли е въобще Бърни Косар, или и това си измислям?

Той стои пред мен, сякаш ме пази. Започва да ръмжи, отначало тихо, но после ръмженето става точно толкова яростно, колкото рева на чудовището. Звярът фиксира Бърни Косар. Втренчва се в него. Козината по средата на гърба на Бърни Косар е изправена, кафявите му уши са наострени. Неговата вярност, смелостта му почти ме карат да се разплача. Той е сто пъти по-дребен, но все пак се изправя срещу него, заричайки се да се бие. Един бърз удар на звяра и всичко свършва.

Пресягам се към Бърни Косар. Ще ми се да можех да се изправя, да го взема и да се махнем. Ръмженето му е толкова бясно, че цялото му тяло се тресе, по него минават тръпки.

И тогава нещо се случва.

Бърни Косар започва да расте.

След всичко случило се чак сега разбирам. Сутрешното ни тичане, при което аз бягах твърде бързо за него. Той изчезваше в гората и пет секунди по-късно се появяваше пред мен. Шест се опита да ми каже. Шест го погледна само веднъж и разбра веднага. Когато сме тичали, Бърни Косар е отивал в гората, за да се превърне в птица. Начинът, по който се изстрелваше навън всяка сутрин с нос в земята, патрулирайки из двора. Пазел е мен и Анри. Търсел е следи от могадорианците. Геконът във Флорида. Геконът, който ме гледаше от стената, докато закусвах. Колко време е бил с нас? Химерите, тези, с които видях, че натоварват ракетата — те стигнаха ли все пак до Земята?

Бърни Косар продължава да расте. Казва ми да бягам. Мога да си комуникирам с него. Не, това не е всичко. Мога да си комуникирам с всички животни. Още един завет. Започна с елена във Флорида в деня, в който напуснахме. Тръпката, която премина по гръбначния ми стълб, сякаш ми предаде нещо, някакво чувство. Приписах го на мъката, че заминаваме, но сгреших. Кучетата на Марк Джеймс. Кравите, които подминавах, докато тичахме сутрин. Същата работа. Чувствам се като пълен глупак, че го откривам едва сега. Толкова крещящо очевидно, точно под носа ми. Още една от поговорките на Анри: нещата, които са най-очевидни, са точно тези, които най-често пропускаме. Но Анри е знаел. Точно затова спря Шест, когато тя се опита да ми обясни.

Бърни Косар престана да расте: козината му е опадала и е заменена с продълговати люспи. Прилича на дракон, но без крила. Тялото му е изковано от мускули. Остри зъби и нокти, рога, които се извиват като на овен. По-набит от звяра, но много по-нисък. Изглежда точно толкова ужасяващ. Два гиганта от двете страни на сечището ръмжат един срещу друг.

Бягай, казва ми той. Опитвам се да му кажа, че не мога. Не знам дали може да ме разбере. Можеш, казва той. Трябва да го направиш.

Звярът замахва. Замах като чук, който тръгва от облаците и се сгромолясва надолу с жестокост. Бърни Косар го парира с рогата си и после напада, преди звярът да успее да замахне пак. Гигантски сблъсък в самия център на сечището. Бърни Косар се мята нагоре, забива зъби в плешката на звяра. Звярът го хвърля назад. Ужасната бързина, с която действа, не се подчинява на никаква логика. И двамата вече имат кървави рани по телата си. Гледам с гръб, опрян в дървото. Опитвам се да помогна. Телекинезата ми обаче все още отказва. Кръвта се стича по гърба ми. Усещам крайниците си тежки, сякаш са от олово. Чувствам, че отмалявам.

Звярът е все така изправен на два крака, докато Бърни Косар трябва да се бие на четири. Звярът напада. Бърни Косар навежда глава и те се сблъскват един в друг, поваляйки дърветата от дясната ми страна. По някакъв начин звярът се оказва отгоре. Забива зъбите си дълбоко във врата на Бърни Косар. Започва да мята глава, опитвайки се да разкъса гръкляна му. Бърни Косар се извива под захапката му, но не може да се отскубне. Започва да дере с лапи по кожата на звяра, но той не го пуска.

Тогава някой се пресяга зад мен и хваща ръката ми. Опитвам се да я отблъсна, по дори това ми е невъзможно. Клепачите на Бърни Косар са здраво стиснати. Той се мъчи в захапката на звяра, гърлото му е притиснато и не може да диша.

— Не! — изкрещявам.

— Хайде! — извиква глас зад мен. — Трябва да се разкараме оттук.

— Кучето — казвам аз, без да разбирам чий е гласът. — Кучето!