Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Изправям се, светещият нож все още е в ръцете ми. Воинът дърпа някаква ръчка отстрани на оръдието, като че ли за да го презареди. Втурвам се към него. Когато стигам достатъчно близо, се прицелвам в сърцето му и мятам ножа с всичка сила. Той стреля втори път. Торпедо от оранжева енергия се спуска към него, неминуема бяла смърт — към мен. Разминават се във въздуха, без да се докоснат. Точно когато очаквам вторият изстрел да ме достигне, да предизвика смъртта ми, нещо друго се случва.

Ножът ми удря пръв.

Светът изчезва. Сенките избледняват и студът и мракът се появяват, сякаш никога не са изчезвали. Шеметна промяна. Правя крачка назад и падам. Очите ми се настройват към недостига на светлина. Насочвам ги към тъмната фигура на воина, който се клатушка над мен. Изстрелът на оръдието му не се прехвърли заедно с нас. Светещият нож обаче е тук, острието му е потънало надълбоко в сърцето му, дръжката пулсира в оранжево на лунната светлина. Воинът залита и тогава ножът се всмуква по-надълбоко и изчезва. Той изпъшква. От зейналата рана се изпомпват струйки черна кръв. Очите му стават безизразни, после се обръщат навътре в главата му. Той пада на земята, остава да лежи неподвижно и експлодира в облак пепел, който посипва обувките ми. Воин. Убих своя първи. Нека не бъде последният.

Престоят ми в паралелния свят ме е отслабил по някакъв начин. Слагам ръка на близко дърво, за да се подпра и да си поема въздух, само че дървото вече го няма. Оглеждам се. Всички дървета около нас са се разпаднали на купчини пепел, точно както стана в другия свят, точно както става с могадорианците, когато умрат.

Чувам рева на звяра и поглеждам, за да видя колко е останало от училището. Но вместо училище там има нещо друго, на четири метра от мен, извисява се с меч в едната ръка и познатото ми вече дуло в другата. Оръдието е прицелено право към сърцето ми, оръдие, което вече е заредено и свети мощно. Още един воин. Не мисля, че имам силата да се боря с този както с предишния.

Нямам какво да хвърля, а разстоянието между нас е прекалено голямо, за да атакувам, преди да стреля. В този момент ръката му трепва и звукът от изстрел прокънтява във въздуха. Тялото ми се дръпва инстинктивно в очакване снарядът да ме разпори на две. Но съм добре, оставам невредим. Поглеждам объркано нагоре и там, на челото на воина, виждам дупка с големината на монета, от която пръска отвратителна кръв. След това той пада и се раздробява.

— Това е за баща ми — чувам зад мен. Обръщам се. Сам, със сребрист пистолет в дясната си ръка. Усмихвам му се. Той сваля оръжието. — Минаха точно през центъра на града — казва той. — Знаех, че са те, веднага щом видях ремаркето.

Опитвам се да си поема дъх, докато гледам към фигурата на Сам със страхопочитание. Само миг по-рано в снаряда на първия воин той беше разлагащ се труп, който бе дошъл от ада, за да ме отведе. А сега току-що ме спаси.

— Добре ли си? — пита той.

Кимвам:

— Откъде дойде така?

— Проследих ги с пикапа на баща ми, когато минаха покрай нас. Спрях преди петнайсет минути и ме налазиха онези, които вече бяха дошли тук. Затова се разкарах, паркирах в полето на километър и половина оттук и дойдох през гората.

Вторият чифт фарове, които видяхме от прозореца на училището, са били на пикапа на Сам. Отварям уста, за да отговоря, но светкавица разтърсва небето. Започва нова буря и през мен преминава вълна от облекчение, защото Шест все още е жива. Светкавица прорязва небосклона, от всички страни се спускат облаци и се натрупват в огромен масив. Пада още по-голям мрак, последван от толкова силен дъжд, че се налага да присвивам очи, за да различа Сам на метър от мен. Училището е унищожено. Тогава една огромна светкавица удря, за части от секундата всичко се озарява и аз виждам, че звярът е бил уцелен. Следва предсмъртен рев.

— Трябва да стигна до училището! — изкрещявам. — Марк и Сара са някъде вътре.

— Ако ти отиваш, и аз отивам — изкрещява той в отговор през грохота на бурята.

Не сме направили и пет крачки, когато вятърът ни пресреща с вой, блъска ни назад, а тропически дъжд жили лицата ни. Мокри сме до кости, треперим и ни е студено. Но щом треперя, значи със сигурност съм жив. Сам пада на коляно, после ляга по корем, за да не го отнесе вятърът. Аз правя същото. Поглеждам с присвити очи към облаците — тежки, мрачни, зловещи, завихрят се в малки концентрични кръгове и в центъра — центъра, който с всички сили се опитвам да достигна — се оформя лице.