Питакъс Лор - Аз съм номер четири

И тогава той ме хвърля.

Приземявам се по гръб на десетина метра от него. Изправям се, а той тръгва да ме атакува, размахвайки меч към главата ми, но аз залягам и го парирам, като го блъскам с всичка сила. Препъва се назад, но остава прав. Опитвам се да го вдигна с телекинеза, но не се получава. В този паралелен свят силите ми са избледнели, почти без ефект. Тук могадорианецът има преимущество.

Той се усмихва на напразните ми усилия и издига меча си с две ръце. Мечът оживява и от мержеливо сребрист става леденосин. Синкави пламъци облизват острието му. Меч, който сияе с цвета на силата си, точно както каза Шест. Той замахва в моята посока и нова кама полита от върха му право към мен. С това ще се справя, мисля си аз. През всичките онези часове на двора Анри ме беше подготвял точно за този момент. Все с ножовете, които са до голяма степен същите като камите. Дали Анри е знаел, че ще ги използват? Със сигурност, въпреки че никога не съм ги виждал във виденията си от нахлуването. Но аз не бях виждал и тези създания. Те бяха различни на Лориен, не изглеждаха толкова зловещи. В деня на нападението изглеждаха болнави и изгладнели. Земята ли е виновна за тяхното съвземане, ресурсите й ли са ги направили по-силни и по-здрави?

Камата буквално пищи, докато лети срещу мен. Расте и се обгръща в пламъци. Точно когато тръгвам да я отблъсквам, тя експлодира в огнено кълбо и пламъците му се нахвърлят върху мен. Заключен съм сред тях, погълнат съм от идеална огнена сфера. Всеки друг би изгорял, но не и аз, и някак си тя кара силите ми да се завърнат. Мога да дишам. Без воинът да предположи, тя ме е направила по-силен. Сега е мой ред да се усмихна на неговите напразни действия.

— Само толкова ли можеш? — изкрещявам аз.

Лицето му кипва от гняв. Той посяга предизвикателно с една ръка над рамото си и измъква оттам масивно като топ оръжие, чието дуло се увива около предмишницата му и започва да се съединява с нея. Ръката и оръжието му стават едно цяло. Изваждам ножа от задния си джоб, ножа, който взех от вкъщи, преди да се върна в училището. Малък, безполезен, но по-добре от нищо. Изваждам острието и се хвърлям в атака. Огненото кълбо тръгва заедно с мен. Воинът изпъва тяло и със сила замахва с меча надолу. Отклонявам го с джобното си ножче, но под тежестта на меча острието му се разцепва на две. Хвърлям на земята парчетата и замахвам с всички сили. Юмрукът ми го удря в стомаха. Той се превива, но веднага след това се изправя и замахва с меча отново. В последната секунда залягам под острието. То опърля косата на темето ми. Точно след меча идва оръдието. Нямам време да реагирам. Удря ме в рамото, аз изохквам и падам назад. Воинът сменя тактиката и насочва оръдието във въздуха. Отначало съм объркан. Сивото на дърветата се издърпва от тях и оръдието го засмуква. Тогава разбирам. Оръдието. Трябва да бъде заредено, преди да стреля с него, трябва да отнеме от същината на Земята, за да бъде използвано. Сивото в дърветата не са сенки; сивото е животът на дърветата на най-основното му ниво. И сега този живот бива отнет, изразходван от могадорианците. Извънземната раса, която изчерпа ресурсите на собствената си планета в стремежа си към завоевания, сега прави същото тук. Това е причината да нападнат Лориен. Същата, поради която ще нападнат и Земята. Едно по едно дърветата падат и се сриват в купчини пепел. Оръдието свети все по-ярко и по-ярко, толкова ярко, че те заболяват очите да го гледаш. Няма време за губене.

Атакувам. Той продължава да държи оръдието си към небето, докато замахва с меча. Навеждам се и се забивам право в него. Тялото му се напряга и се сгърчва от болка. Огънят, който ме заобикаля, го гори от моята страна. Но аз съм останал открит. Той замахва немощно с меча — недостатъчно силно, за да ме пореже — но за мен вече е късно да избегна острието му. Удря ме и запраща тялото ми на петнадесет метра назад, сякаш ме е ударил гръм. Оставам да лежа там, докато тялото ми се тресе след токовия удар. Надигам глава. Заобикалят ни тридесет купчинки пепел от падналите дървета. Колко изстрела ще му позволи това? Лек ветрец вдига пепелта и тя се завихря из празното пространство между нас. Луната се завръща. Светът, в който ме е довел, започва да се разпада. Той го знае. Оръдието му е готово. С мъка се надигам от земята. На няколко метра от мен, все още светеща, лежи една от камите. Вдигам я.

Той снижава оръдието и се прицелва. Бялото, което ни заобикаля, започва да помътнява, цветът се завръща. И тогава оръдието изстрелва ослепителна светлина, населена с призрачни версии на всички, които някога съм познавал — Анри, Сам, Бърни Косар, Сара — мъртви до един в този паралелен свят, а светлината е толкова ярка, че не виждам нищо друго освен тях — как се опитват да ме завлекат със себе си, как върлуват в кълбото от енергия, което расте, докато се носи към мен. Опитвам се да отклоня изстрела, но е прекалено силен. Бялото стига до огненото ми ограждение и когато двете се докосват, експлодират и ударната вълна ме запраща назад. Приземявам се с тъп звук. Правя си бърз преглед. Нищо ми няма. Огненото кълбо се е изгасило. Някак е поело експлозията, спасило ме е от сигурна смърт. Вероятно така работи оръдието — смъртта на нещо за смъртта на друго. Способността да контролираш мисълта, да манипулираш чрез страх, като унищожаваш съставните части на света. Разузнавачите са се научили до известна степен да правят това с умовете си. Воините разчитат на оръжия, които имат далеч по-мощен ефект.