Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Анри! — изкрещявам. Звярът изревава така, че всякакъв отговор би бил заглушен. Прави крачка към мен. В гората, беше казала Шест. Отивай в гората. Изправям се и започвам да тичам с всичка сила към дъното на салона, откъдето звярът току-що беше проникнал. Обръщам се, за да видя дали ме преследва. Не. Може би Шест е направила нещо, за да отвлече вниманието му. Всичко, което знам, е, че сега вече съм сам, без помощ.

Скачам над купчината отломки и се втурвам навън, бягам с всички сили към гората. Сенките се тълпят около мен, следват ме като злонамерени привидения. Знам, че мога да ги надбягам. Звярът изревава и чувам още една стена да се сгромолясва. Достигам дърветата, а нароилите се призраци, изглежда, са изчезнали. Спирам и се заслушвам. Дърветата се полюшват под лекия ветрец. Тук има вятър! Измъкнал съм се от онзи купол, който могадорианците бяха създали. Нещо топло се събира около колана на панталона ми. Раната, която получих у Марк Джеймс, се е отворила на гърба ми.

Силуетът на училището почти не се различава от мястото, където съм застанал. Целия салон го няма — купчина тухли. Сянката на звяра се извисява сред отломките от столовата. Защо не е тръгнал да бяга след мен? И къде е вторият звяр, който всички чухме? Юмрукът на звяра отново се стоварва, още една стая рухва. Марк и Сара са там някъде. Казах им да се връщат и сега осъзнах колко глупаво съм постъпил. Не предположих, че звярът ще тръгне да руши училището, ако знае, че не съм там. Трябва да направя нещо, за да го разкарам. Поемам си дълбоко въздух, за да събера сили, и веднага щом правя първата крачка, нещо твърдо ме удря в тила. Падам с главата напред в калта. Опипвам мястото, където ме удариха, и ръката ми се покрива с кръв, капки от нея се стичат по връхчетата на пръстите ми. Обръщам се и отначало не виждам нищо, но тогава то излиза от сенките и се ухилва.

Воин. Ето така изглеждат те. По-висок от разузнавачите — висок два — два и петдесет метра — мускулите му издуват черно дрипаво наметало. Големи, изпъкнали вени криволичат по дължината на всяка ръка. Черни ботуши. Нищо не покрива главата му, а косата му пада до раменете. Същата бледа, восъчна кожа, като на разузнавачите. Самонадеяна, решителна усмивка. В едната си ръка държи меч. Дълъг и сияен, направен от метал, който досега не съм срещал нито на Земята, нито във виденията си от Лориен, а изглежда сякаш пулсира, сякаш е жив.

Опитвам се да изпълзя надалече от него, докато кръвта се стича по врата ми. Звярът в училището надава отново рев, а аз посягам към ниските клони на дървото наблизо и се издърпвам нагоре. Воинът е на три метра от мен. Стисвам и двете си ръце в юмруци. Той прави няколко безгрижни движения с меча си към мен и нещо изскача от върха му, нещо, което прилича на малка кама. Наблюдавам как камата прави дъга, оставяйки лека диря след себе си като дима от самолет. Светлината ме омагьосва така, че да не мога да отместя поглед.

Лъч ярка светлина поглъща всичко, светът избледнява в беззвучна празнота. Никакви стени. Никакъв звук. Никакъв под или таван. Много бавно формите на нещата се завръщат, а дърветата стоят като древни статуи и си шептят за някой отминал паралелен свят, където пребивават само сенки.

Посягам към най-близкото дърво, единственото сиво петно в един иначе изцяло бял свят. Ръката ми минава през него и за момент то затрептява, сякаш е течно. Поемам си дълбоко въздух. Когато издишвам, болката от раната на тила ми и тази от драскотините по ръцете ми след пожара в Джеймс се завръща. Отнякъде се чува звук от капеща вода. Бавно воинът се материализира на осем-девет метра от мен. Гигантски. Оглеждаме се един друг. Мечът му сияе още по-ярко в този нов свят. Очите му се стесняват, а моите длани отново се свиват в юмруци. Повдигал съм много по-тежки от него предмети; разцепвал съм дървета и съм предизвиквал разруха. Със сигурност бихме могли да премерим сили. Изтласквам всичко, което чувствам, в сърцевината на съществото си, всичко, което съм, и всичко, което ще бъда, докато не достигам до ръба на експлозията.

— Яааааа! — изкрещявам аз и тласвам ръце напред. Животинската сила напуска тялото ми и полита срещу воина. В същия момент той замахва с меча пред себе си, сякаш удря муха. Силата се отклонява към дърветата, които танцуват за кратко като житни класове в поле, което се полюшва на лекия ветрец, а после застиват. Той се изсмива с дълбок, гърлен смях, чиято единствена цел е да ми се подиграе. Червените му очи пламват, а цветът им се разтича, сякаш са пълни с лава. Вдига свободната си ръка и аз се напрягам от неизвестното. Без да разбера какво се е случило, гърлото ми е в хватката му, а пространството, което ни делеше, се затваря в миг. Той ме вдига с една ръка, диша с отворена уста, така че мога да усетя киселата смрад от устата му, миризмата на гнило. Започвам да се мятам, опитвам се да откъртя пръстите му от врата си, но те са като желязо.