Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Лицето е старо, набраздено от бръчки, брадато, спокойно на вид, сякаш спи. Лице, което изглежда по-древно от самата Земя. Облаците започват да се снижават, бавно приближават повърхността и поглъщат всичко. Светът потъва в толкова дълбок и непроницаем мрак, че е трудно да си представиш, че някъде все още съществува слънце. Отново рев — рев на гняв и обреченост. Опитвам се да се изправя, но бързо съм повален отново, вятърът е прекалено силен. Лицето. Оживява. Пробужда се. Очите се отварят, лицето се изкривява в гримаса. Това дело на Шест ли е? Лицето се превръща в самата ярост, в образа на отмъщението. Стрелва се надолу. Изглежда, всичко е в баланса. И тогава устата се отваря, гладна, устните й се извиват и се показват зъби, а очите му се стесняват, издавайки това, което може да се опише единствено като чиста злоба. Абсолютна и безусловна ярост.

И тогава лицето докосва земята и тя се разтърсва от свръхзвуков взрив, експлозия, която се разпростира извън училището, всичко се озарява в червено, оранжево и жълто. Политам назад. Дърветата се трошат на две. Земята тътне. Приземявам се с тъп удар, отгоре ми падат клони и кал. Ушите ми бучат както никога досега. Взривът беше толкова силен, че трябва да се е чул на осемдесет километра оттук. В този момент дъждът спира и всичко замлъква.

Лежа в калта, заслушан в ритъма на сърцето си. Облаците се очистват и разкриват висящата над мен луна. Няма и лек повей на вятъра. Оглеждам се, но не виждам Сам. Викам го, но не получавам отговор. Копнея да чуя нещо, каквото и да е, още един рев, пушката на Анри, но няма нищо.

Надигам се от земята, отърсвам се от калта и клонките, доколкото ми е възможно. Излизам от гората за втори път. Звездите са се появили отново, милион звезди блещукат високо в нощното небе. Свърши ли? Победихме ли? Или е просто затишие на военните действия? Училището, мисля си. Трябва да стигна до училището. Правя крачка напред и тогава го чувам.

Отново рев, който идва от гората зад мен.

Звукът се завръща. Три последователни изстрела проехтяват в нощта, отеквайки така, че да не мога да разбера откъде са дошли. Всичко в мен се надява, че са от пушката на Анри, че все още е жив, все още се бори.

Земята започва да се тресе. Звярът тича, идва за мен, няма как да е друго, наоколо дърветата биват пречупени и изкоренени. Не изглежда да го забавят по никакъв начин. Този по-голям ли е от другия? Не държа да разбирам. Тръгвам да бягам към училището, но тогава осъзнавам, че това е най-неподходящото място, където мога да отида. Сара и Марк са все още там, все още се крият. Или поне се надявам, че е така.

Всичко се връща както си беше преди бурята, сенките ме следват, умножават се. Разузнавачи. Воини. Завивам надясно и спринтирам по оградената с дървета пътека, която води до футболното игрище, а звярът ми диша във врата. Мога ли наистина да очаквам, че ще го надбягам? Ако стигна до гората зад игрището, може би ще успея. Познавам тези гори, горите, които водят до вкъщи. В тях ще имам предимството на собствения терен. Оглеждам се и виждам силуетите на могадорианците в училищния двор. Прекалено много са. В пъти ни превъзхождат по брой. Наистина ли сме вярвали, че ще можем да ги победим?

Покрай мен профучава кама, червена мълния, която прелита на няколко сантиметра от лицето ми. Забива се в ствола на близко дърво и то лумва в пламъци. Отново рев. Звярът не изостава. Кой от двама ни е по-издръжлив? Влизам в стадиона, тичам право през петдесетярдовата линия и минавам през сектора на гостуващия отбор. Още един нож изсвистява край мен, този път син. Гората е близо и когато най-накрая дотичвам до нея, по лицето ми плъзва усмивка. Отведох го надалече от останалите. Ако всички други са в безопасност, значи съм си свършил работата. В момента, в който опиянението от победата бликва в мен, третата кама ме уцелва.

Изкрещявам, падам по лице в калта. Чувствам камата между плещите си. Болката е толкова остра, че ме парализира. Пресягам се, за да я измъкна, но тя е прекалено високо. Усещам я, сякаш се движи, проправя си път навътре, а болката се разпръсва, сякаш съм отровен. По корем, в агония. Не мога да я изкарам с телекинеза, силите ми някак ме предават. Започвам да се влача напред. Един от воините — или може би е разузнавач; не мога да определя какво е — слага крак на гърба ми, посяга надолу и издърпва камата. Изпъшквам. Ножа го няма, но болката остава. Маха си крака от мен, но мога да усетя присъствието му и се обръщам с мъка по гръб, за да застана с лице към него.