Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Още един воин, извисява се над мен и се усмихва с омраза. Изглежда по същия начин като предишния, има същия меч. Камата, която беше в гърба ми, се извива в хватката му. Това почувствах и аз — въртящото се острие в плътта ми. Вдигам ръка към воина, за да го преместя, но знам, че е напразно. Не мога да се концентрирам, всичко ми е мъгляво. Той вдига меча си във въздуха. Острието надушва смърт, засиява на фона на нощното небе. Свършено е с мен, мисля си. Няма какво да направя. Поглеждам го в очите. Десет години бягство, а така лесно приключва всичко, толкова тихо. Но зад него се прокрадва нещо друго. Нещо далеч по-заплашително от милион воини с милион мечове. С огромни зъби, които светят в бяло, в уста, прекалено малка, за да ги побере. Звярът със злите си очи се надвесва над нас.

В шока си поемам рязко въздух, който засяда в гърлото ми, а очите ми се разчекват от ужас. Ще очисти и двама ни, мисля си. Воинът не знае какво има зад него. Той се напряга и гримасничи срещу мен, след което понечва да ме разсече с меча на две. Но е твърде бавен и звярът го напада пръв, челюстите му се затръшват като капан за мечки. Те летят една към друга, докато зъбите му не се срещат, прерязват тялото му точно под бедрата и от него не остава нищо друго освен два преполовени крака. Звярът го сдъвква на два пъти и преглъща. Крайниците на воина падат глухо на земята — единият надясно, другият — наляво, и бързо се раздробяват.

Използвам всяка останала ми частица сила, за да се пресегна и да хвана камата, която е паднала в краката ми. Затъквам я в колана на дънките си и тръгвам да драпам, за да се отдалеча от звяра. Усещам го — надвиснал над мен, усещам дъха му на тила си. Миризмата на смърт и гнило месо. Стигам до малко сечище. Очаквам гневът на звяра да се стовари всеки момент, очаквам зъбите и ноктите му да ме разкъсат на парченца. Издърпвам се напред с последни сили и се облягам на един дъб.

Звярът стои в самия център на сечището, на десет метра от мен. Чак сега успявам да го огледам подробно. Фигура със застрашителни размери, неясна в мрака и студа на нощта. По-висока и по-грамадна от тази на звяра в училище, поне дванадесет метра; стои изправен на два задни крака. Дебела, сива кожа, изопната над плочките от издути мускули. Няма врат, главата му е наклонена така, че долната му челюст се издава по-напред от горната. Едип ред зъби, сочещи към небето, още един ред, който сочи в обратната посока, и от тях капе кръв и слюнка. Дълги, масивни лапи висят на около половин метър от земята дори когато звярът стои изправен, от което той изглежда сякаш е постоянно приведен напред. Жълти очи. Кръгли дискове от двете страни на главата му, които пулсират в такт с ритъма на сърцето му единственото, което го издава, че въобще има сърце.

Навежда се напред и слага лявата си лапа на земята, която завършва с набити, къси пръсти и нокти на граблива птица, предназначени да разкъсат всичко, което докоснат. Пронизителен рев, който би ме тласнал назад, ако не се бях подпрял на дървото. Устата му се отваря и се виждат още поне петдесет зъба, всеки от тях точно толкова остър, колкото и останалите. Свободната му лапа отскача и прекършва на две всяко дърво, което удари — десет, петнадесет от тях.

Няма накъде да бягам. Няма защо да се бия. Кръвта от прободната рана се стича по гърба ми; и ръцете, и краката ми треперят. Камата все още е в колана на дънките ми, но какъв е смисълът да я изваждам? Каква вяра можеш да имаш в десетсантиметрово острие срещу петнадесетметров звяр? Би я усетил като трънче. Само ще го ядоса повече. Единствената ми надежда е да умра от загуба на кръв, преди да бъда убит и изяден.

Затварям очи и приемам смъртта. Светлините ми са загасени. Не искам да виждам какво ще се случи. Чувам движение зад себе си. Отварям очи. Сигурно някой от могадорианците пристъпва напред, за да погледне по-отблизо, мисля си аз отначало, но веднага разбирам, че греша. Има нещо познато в подтичващата походка, нещо, което разпознавам по звука на дишането. И тогава той влиза в сечището.

Бърни Косар.

Усмихвам се, но усмивката ми бързо увяхва. Ако аз съм обречен, няма смисъл и той да умира с мен. Не, Бърни Косар. Не трябва да си тук. Трябва да се махнеш и трябва да си по-бърз от вятъра, да идеш колкото е възможно по-надалече. Представи си, че току-що си привършил със сутрешната си разходка до училище и че е време да се връщаш у дома.

Той ме гледа, докато идва към мен. Аз съм тук, сякаш ми казва. Аз съм тук и ще остана с теб.