Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Това е последното нещо, което ще направим — казва Анри. — Когато изгубиш надежда, губиш всичко. И дори когато смяташ, че си изгубил всичко, когато всичко е ужасяващо и мрачно, винаги има надежда.

— Именно — казвам аз.

Нов рев прорязва нощния въздух и стените на училището, рев, който смразява кръвта ми. Земята ехти под стъпките на звяра, който сега вероятно са пуснали на свобода. Поклащам глава. Имах възможността да се уверя в размерите му по време на виденията си от войната на Лориен.

— За доброто на твоите приятели и за наше собствено добро — казва Шест — по-добре да се разкараме от това училище, докато все още имаме време. Ще унищожат цялата сграда, само и само да се доберат до нас.

Кимваме си един на друг.

— Единствената ни надежда е да стигнем до гората — казва Анри — Каквото и да е онова нещо, може и да успеем да му избягаме, ако останем невидими.

Шест кимва:

— Просто се дръжте за ръцете ми.

Без да чакаме нова покана, аз и Анри хващаме по една ръка.

— Колкото можем по-тихо — казва той.

Коридорът е мрачен и тих. Вървим с безшумна настойчивост, движим се възможно най-бързо, по възможно най-тихия начин. Нов рев и по средата му започва друг. Спираме. Не един звяр, а два. Продължаваме нататък и влизаме в салона. Няма следа от разузнавачи. Щом стигаме центъра на игрището, Анри спира. Поглеждам към него, но не мога да го видя.

— Защо спряхме? — прошепвам.

— Шшшт — казва той. — Слушай.

Напрягам се, за да чуя нещо, но не чувам нищо друго освен равномерното бучене на собствената си кръв в ушите ми.

— Зверовете са спрели да се движат — казва Анри.

— Е, и?

— Шшшт — казва той. — Отвън има нещо друго.

И тогава ги чувам и аз, тънки писукания, които идват сякаш от малки животни. Звуците са приглушени, но очевидно се засилват.

— Какво, по дяволите…? — питам.

Нещо започва да удря по капака на подиума, капака, през който се надявахме да избягаме.

— Пусни си светлините — казва той.

Пускам ръката на Шест, включвам ги и ги насочвам към подиума. Анри поглежда към цевта на пушката си. Капакът подскача нагоре, сякаш нещо се опитва да го избута нагоре, но му липсва сила. Невестулките, мисля си аз, малките същества с яки тела, от които онези в Атенс бяха ужасени. Една от тях удря капака толкова силно, че той се откъртва от сцената и изтрополява по пода. Толкова за липсата им на сила. Две от тях изскачат навън и щом ни виждат, така бързо се стрелват към нас, че ми е трудно да ги огледам. Вдигнал двуцевката, Анри ги държи на мушка, а на лицето му е изписана развеселена усмивка. Пътищата им се разклоняват и на около пет метра от нас скачат и двете — едната към Анри, другата — към мен. Анри стреля веднъж, невестулката експлодира и го покрива с кръвта и червата си; точно когато тръгвам да разкъсвам втората с телекинеза, невидимата ръка на Шест я грабва още във въздуха, удря я в земята като топка за ръгби и я убива на мига.

Анри дърпа ударниците на двуцевката.

— Е, не беше толкова страшно — казва той и още преди да успея да му отговоря, цялата стена покрай подиума пада под юмрука на един звяр. Той се отдръпва и удря пак, разбива подиума на трески и нощното небе се разкрива зад него. От ударната вълна двамата с Анри се премятаме назад.

— Тичай! — изкрещява Анри, докато изстрелва куршум след куршум в тялото на звяра. Това изобщо не му се отразява. Звярът се навежда напред и изревава толкова силно, че усещам как дрехите ми плющят. Една ръка се пресяга, хваща ме и ме прави невидим. Звярът се втурва напред право към Анри и аз изтръпвам от ужас какво може да му направи.

— Не! — изкрещявам. — При Анри, отиди при Анри!

Изтръгвам се от хватката на Шест, като най-накрая успявам да я сграбча и да я избутам настрана. Ставам видим; тя остава скрита. Звярът препуска срещу Анри, който е застанал решително и го гледа как наближава. Без патрони. Без възможности.

— Добери се до него! — изкрещявам отново. — Добери се до него, Шест!

— Отивай в гората! — извиква ми тя в отговор.

Единственото, което мога да направя, е да гледам. Звярът трябва да е около десет метра на височина, може би дванадесет, и се извисява над Анри. Реве, а очите му горят с истински гняв. Мускулестата му ръка, свита в юмрук, се стрелва нагоре, толкова нависоко, че разбива таванските греди и покрива на училищния салон. А после се спуска с такава бързина, че се размива пред погледа като перките на включен вентилатор. Изкрещявам от ужас, знам, че Анри ще бъде премазан. Не мога да извърна поглед, Анри изглежда миниатюрен, застанал там с отпуснатата си пушка. Когато юмрукът на звяра го доближава на части от секундата, Анри изчезва. Юмрукът разбива пода на салона, дървото се нацепва, а ударът ме запраща в скамейките на шест метра от нас. Звярът се обръща към мен, закривайки мястото, където Анри стоеше.