Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Включи си светлините! — изкрещява Анри. Правя го. Над мен стои разузнавач, който държи двуметрова цепеница, най-вероятно от кабинета по индустриално изкуство. Вдига я във въздуха, за да ми нанесе нов удар, но Анри, който стои на шест метра от мен, стреля с двуцевката пръв. Главата на разузнавача изчезва, взривена на парченца. Останалото от тялото му се превръща в пепел още преди да удари земята.

Анри снижава пушката.

— Мамка му! — казва той, като забелязва кръвта. Прави крачка към мен и тогава с ъгълчето на окото си виждам още един разузнавач на същата врата, с ковашки чук, издигнат над главата. Втурва се напред и аз хвърлям с телекинезата си най-близкия до мен предмет, без дори да знам какъв е. Златно лъщящо нещо, което профучава по въздуха с бясна скорост. Удря разузнавача толкова силно, че черепът му се пръсва, той пада на земята и остава да лежи неподвижно. Анри, Марк и Сара се спускат към нас. Разузнавачът е все още жив. Анри взема ножа на Сара и го забива в гърдите му, превръщайки го в купчина пепел. Подава обратно ножа на Сара. Тя го държи пред себе си, между палеца и показалеца си, сякаш току-що са й подали нечие мръсно бельо. Марк се навежда и вдига предмета, който метнах цял, а сега лежи строшен на три.

— Това е трофеят ми от Американската футболна лига — казва той и след това, без да иска, се изсмива на себе си. — Връчиха ми го миналия месец.

Изправям се. Блъснал съм се във витрината на трофеите.

— Добре ли си? — пита Анри, поглеждайки към раната.

— Да, добре съм. Давай да вървим.

С бърза крачка тръгваме по коридора и влизаме в салона, прекосяваме пода на бегом, скачаме на подиума. Пускам си светлините, за да видя, че синьото чердже се мести само, сякаш по своя воля. После и капакът се повдига. Чак тогава Шест става видима отново.

— Какво се случи там? — пита тя.

— Натъкнахме се на малко неприятности — казва Анри, докато се спуска пръв надолу по стълбата, за да се увери, че полето е чисто. След него тръгват Сара и Марк.

— Къде е кучето? — питам аз.

Шест поклаща глава.

— Върви — казвам. Тя слиза преди мен и ме оставя сам на подиума. Свиркам колкото се може по-силно, с ясното съзнание, че така издавам местонахождението си. Чакам.

— Хайде, Джон! — извиква Анри отдолу.

Пропълзявам под капака, краката ми са на стълбата, но от кръста нагоре все още се показвам от подиума и гледам.

— Хайде де! — казвам си. — Къде си?

И на секундата, когато вече нямам друг избор, освен да се предам, точно преди да се спусна надолу, Бърни Косар се появява в далечния край на салона и се затичва към мен с наострени уши. Усмихвам се.

— Хайде! — този път Анри изкрещява.

— Изчакай малко! — извиквам аз в отговор. Бърни Косар скача на подиума и в ръцете ми.

— Ето! — извиквам и подавам кучето на Шест. Слизам надолу, затварям и заключвам капака и пускам светлините си на пълна мощност.

Стените и подът са от бетон и смърдят на плесен. Трябва да вървим приведени ниско, за да не си удряме главите. Шест води. Тунелът е около тридесетина метра дълъг и нямам представа за какво им е служил някога. Стигаме до края; кратко стълбище ни отвежда до двойната метална врата на мазе. Шест изчаква, докато не се съберем всички.

— Къде излиза това? — питам.

— Зад учителския паркинг — казва Сара. — Недалеч от футболното игрище.

Шест притиска ухо към тънката цепнатина между двете врати и се ослушва. Нищо освен вятъра. Лицата на всички са плувнали в пот, прахоляк и страх. Шест поглежда към Анри и кимва. Изключвам си светлините.

— Добре — казва тя и става невидима.

Открехва леко вратата — само колкото да си покаже главата навън и да се огледа. Останалите следим движенията й със затаен дъх, чакаме, ослушваме се, всичките сме съсипани от нерви. Тя се обръща на едната страна, после на другата. Удовлетворена, че сме стигнали дотук незабелязано, тя отваря вратата докрай и се изнизваме един по един.

Навсякъде е мрачно и тихо, никакъв вятър, дърветата отдясно са застинали неподвижно. Оглеждам се, мога да видя разбитите силуети на изкривените коли, струпани пред вратата на училището. Нито звезди, нито луна. Никакво небе, сякаш сме в балон от тъмнина, някакъв вид купол, под който продължават да съществуват само сенки. Бърни Косар започва да ръмжи, отначало тихо, и първата ми мисъл е, че го прави само от страх. Но ръмженето прераства в нещо по-яростно, по-заплашително и аз разбирам, че той усеща нещо наоколо. Всички се обръщаме, за да видим срещу какво ръмжи, но нищо не помръдва. Правя крачка напред, за да застана пред Сара. Мисля да пусна светлините си, но знам, че това ще ни издаде дори повече от кучешкото ръмжене.