Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Бърни Косар все още лае към прозореца. Почти искам да го пусна навън, да видя какво може да направи. Устата му се пени, зъбите му са оголени, косъмчетата по гръбнака му са се изправили. Кучето е готово, мисля си. Въпросът е ние дали сме.

— Е, тъй или иначе си тук — казва Анри. — Да се надяваме, че останалите са в безопасност; да се надяваме, че могат да се грижат за себе си. И двамата ще разберете веднага, ако не могат. Колкото до нас, войната е на прага ни. Не сме я искали, но след като вече е тук, нямаме друг избор, освен да я пресрещнем лице в лице с пълна сила — казва той. Вдига глава и ни поглежда, а бялото на очите му лъщи през мрака на стаята. — Съгласен съм с теб, Шест — продължава той. — Настъпи моментът.

Вятърът фучи през отворения прозорец на кабинета по трудово обучение, а хладилникът отпред не се справя много добре със задачата да препречва пътя на студения въздух. Училището вече е мразовито заради изключения ток. В момента Шест носи само гумения костюм, който е изцяло черен, ако изключим сивата диагонална лента отпред. Стои в средата на групичката ни с такова спокойствие и самоувереност, че ми се ще и аз да имах свой собствен лориенски костюм. Тя отваря уста, за да каже нещо, но силен гръм отвън я прекъсва. Всички се втурваме към прозорците, но не можем да видим нищо от това, което се случва. Грохотът е последван от няколко силни ехтежа, звуци на разкъсване, скърцане със зъби и шума от нещо, което бива разрушено.

— Какво става? — питам.

— Дай светлина — провиква се Анри през звуците на унищожение.

Включвам светлините и ги насочвам към двора навън. Те стигат на не повече от три метра, преди мракът да ги погълне. Анри отстъпва назад и накланя глава, слушайки звуците в изключителна концентрация, и тогава кимва с примирена яснота.

— Унищожават всички коли отвън, включително и пикапа ми — казва той. — Ако оцелеем след всичко това и избягаме от училището, ще трябва да е пеша.

По лицата на Марк и Сара се изписва ужас.

— Не можем да губим повече време — казва Шест. — Със или без стратегия, трябва да тръгнем, преди зверовете и воините да пристигнат. Тя каза, че можем да се измъкнем през физкултурния салон — казва Шест и кимва към Сара. — Това е единствената ни надежда.

— Името й е Сара — казвам аз.

Седя на стол наблизо, изплашен от неотложността в гласа на Шест. Тя, изглежда, е най-устойчивата от нас — запази спокойствие под тежестта на ужасите, на които станахме свидетели. Бърни Косар се е върнал при вратата и драска по хладилниците, които я блокират, ръмжейки и скимтейки в нетърпението си. Тъй като светлините ми са включени, Шест успява за пръв път да го огледа добре. Тя зяпва към Бърни Косар, после премрежва очи и бавно издава лице напред. Отива при него и кляка, за да го погали. Обръщам се и я поглеждам. Струва ми се странно, че се е ухилила.

— Какво? — питам.

Тя поглежда нагоре към мен.

— Не знаеш ли?

— Да знам какво?

Усмивката й се разширява. Обръща се пак към Бърни Косар, който се стрелва в друга посока и отново атакува прозореца, започва да драска по него, да ръмжи и от време на време да лае от безпомощност. Училището е наобиколено, смъртта е надвиснала, почти неминуема, а Шест се хили. Това ме дразни.

— Кучето ти — казва тя. — Наистина ли не знаеш?

— Не — казва Анри. Поглеждам го. Той клати глава към Шест.

— Какво, по дяволите…? — питам. — Какво?

Шест поглежда към мен, после към Анри. Тя се изсмива половинчато и отваря уста, за да каже нещо. В този момент нещо хваща погледа й и тя се втурва обратно към прозореца. Ние тръгваме след нея и както преди съвсем лекото сияние на фарове профучава по отбивката от пътя и влиза в паркинга на училището. Друга кола, може би на треньор или учител. Затварям очи и поемам дълбоко въздух.

— Може да не значи нищо — казвам аз.

— Изгаси си светлините — казва ми Анри.

Изключвам ги и стисвам ръце в юмруци. Нещо около колата навън ме кара да се разгневя. Умората да върви по дяволите, с това треперене, което ми носи, откакто скочих през прозореца на директора. Вече не издържам да стоя затворен в тази стая, като знам, че могадорианците са навън, чакат, кроят планове за нашата гибел. В колата отвън може да са първите воини, пристигнали на мястото на събитията. Но веднага щом тази мисъл ми минава през ума, виждаме как светлините бързо се оттеглят от паркинга и се втурват с бясна скорост в обратната посока, по същия път, по който пристигнаха.