Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не беше там, когато се върнах.

— Е, и без това нямаше да работи сега. Направили са нещо на къщата ни и на училището. Няма ток и през този щит, с който са ни покрили някак си, не проникват никакви сигнали. Всички часовници спряха. Дори въздухът изглежда мъртъв.

— Нямаме много време — казва Шест.

Анри кимва. Ухилва се леко, докато я гледа, а погледът му издава гордост, може би дори облекчение.

— Помня те — казва той.

— И аз те помня.

Анри подава ръка и Шест я стиска.

— Дявол да те вземе, хубаво е да те видя отново.

— Дявол да го вземе — поправям го аз, но той не ми обръща внимание.

— От доста време насам ви търся — казва Шест.

— Къде е Катарина? — пита Анри.

Шест поклаща глава. По лицето и се изписва печал.

— Тя не оцеля. Умря преди три години. Оттогава търся останалите, вас също.

— Съжалявам — казва Анри.

Шест кимва. Тя поглежда през стаята към Бърни Косар, който току-що е започнал да ръмжи свирепо. Изглежда, е пораснал достатъчно, защото сега главата му успява да надзърне от долния край на прозореца. Анри грабва двуцевката от земята и се приближава на метър и половина от прозореца.

— Джон, изгаси светлините си — казва той. Аз изпълнявам. — Сега, когато кажа, дърпай щорите.

Заставам отстрани на прозореца и увивам връвта два пъти около ръката си. Кимвам към Анри и над рамото му виждам Сара, запушила с длани ушите си в очакване на изстрел. Той запъва ударниците на двуцевката и се прицелва.

— Време е за разплата — казва той и после: — Сега!

Дърпам връвта и щорите политат нагоре. Анри стреля. Звукът е оглушителен, ехти в ушите ми секунди след това. Той отново запъва ударниците на пушката, държи я прицелена. Извивам тялото си, за да погледна навън. Двама разузнавачи са проснати на тревата неподвижни. Един от тях се разпада на пепел със същия кух звук както онзи в коридора. Анри стреля по другия втори път и с него се случва същото. Изглежда сякаш сенките се нарояват около тях.

— Шест, донеси един хладилник — казва Анри.

Марк и Сара наблюдават с изумление как хладилникът се понася във въздуха към нас и се настанява пред прозореца, за да препречи пътя или видимостта на могадорианците към стаята.

— По-добре от нищо — казва Анри. Обръща се към Шест: — С колко време разполагаме?

— Почти никакво — казва тя. — Имат преден пост на три часа оттук, издълбан е в планина в Западна Вирджиния.

Анри вкарва два нови патрона пушката и я щраква обратно.

— Колко патрона събира това? — питам.

— Десет — отговаря той.

Сара и Марк си прошепват нещо. Отивам при тях.

— Добре ли сте? — питам.

Сара кимва, Марк свива рамене, но нито един от двамата не знае точно какво да каже сред този ужас на ситуацията. Целувам Сара по бузата и хващам ръката й.

— Не се безпокой — казвам й. — Ще се справим.

Обръщам се към Шест и Анри:

— Защо чакат навън? — питам. — Защо не строшат някой прозорец и не се втурнат напред? Знаят, че са много повече от нас.

— Те искат само да ни задържат тук, вътре — казва Шест. — Заклещили са ни точно така, както са искали, всичките заедно, затворени на едно място. Сега чакат да пристигнат останалите, воините с оръжията, онези, които са специалисти по убийствата. В момента са отчаяни, защото знаят, че развиваме заветите си. Не могат да си позволят да прецакат нещата и да рискуват и да ни оставят да станем по-силни. Те знаят, че някои от нас вече са готови да се бият с тях.

— Тогава трябва да се махнем оттук — примолва се Сара с тих разтреперан глас.

Шест й кима окуражително. И тогава си спомням нещо, което бях забравил в цялата бъркотия.

— Чакай малко, това, че ти си тук сега и ние сме заедно, това разваля заклинанието. Ловният сезон е започнал и за всички останали — казвам. — Могат да ни убият, когато си искат.

По ужасеното изражение на Анри разбирам, че и на него му е убягнало това.

Шест кимва:

— Трябваше да рискувам — казва тя. — Не можем да продължаваме да бягаме, а на мен ми писна да чакам. Всички се развиваме, всички сме готови да отвърнем на удара. Нека не забравяме какво ни причиниха в онзи ден, а аз няма да забравя какво сториха с Катарина. Всички, които познаваме, са мъртви — нашите семейства, нашите приятели. Мисля, че възнамеряват да направят със Земята това, което направиха с Лориен, и вече са почти готови. Да си седим и да не правим нищо, означава да допуснем същата разруха, същата смърт и опустошение. Защо да се крием и да позволяваме това да се случи? Ако тази планета умре, ние умираме с нея.