Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Това е Анри — казвам. — Моят сепан.

Анри върви напред нащрек, поглежда в класните стаи, докато ги подминава, а зад него, понесъл Лориенския сандък, върви Марк. Нямам представа защо Анри го е взел със себе си. Анри е добил побъркан вид, такъв, който говори за изтощение, страх и безпокойство. Очаквам най-лошото заради начина, по който излязох от вкъщи, някакво смъмряне, може би шамар през лицето, но вместо това той прехвърля двуцевката в лявата си ръка и ме прегръща с всичка сила. И аз го прегръщам.

— Съжалявам, Анри. Не знаех, че ще стане така.

— Знам, че не знаеше. Просто съм щастлив, че си добре. Давай да се махаме оттук — казва той. — Проклетото училище е заобиколено отвсякъде.

Сара ни отвежда до най-безопасната стая, за която може да се сети, и тя е кухнята по трудово надолу по коридора. Заключваме вратата след себе си. Шест премества три хладилника пред нея, за да не може да влезе никой, докато Анри се втурва към прозорците и спуска щорите. Сара отива право към кухнята, която обикновено използваме, отваря чекмеджето и взема най-големия касапски нож, който намира. Марк я наблюдава и щом вижда какво прави, пуска сандъка на земята и грабва нож и за себе си. Претършува и други чекмеджета, вади чук за месо и го втъква в колана на панталона си.

— Всички ли са добре? — пита Анри.

— Да — казвам.

— Ако не броим камата в ръката ми, да, добре съм — казва Шест.

Включвам слабо светлините си и поглеждам ръката й. Не се шегува. На мястото, където бицепса среща рамото, стърчи малка кама. Затова я чух да изпъшква, преди да убие разузнавача. Метнал е нож по нея. Анри се пресяга и я издърпва. Тя изсумтява.

— За щастие е просто кама — казва тя, обърнала поглед към мен. — Воините ще имат мечове, които сияят с различни видове сили.

Искам да я питам какви сили, но Анри се намесва.

— Дръж това — казва той и подава двуцевката на Марк. Той без възражения я хваща със свободната си ръка, зяпнал в изумление от всичко, на което е станал свидетел. Чудя се колко му е казал Анри. Чудя се защо въобще Анри го е довел със себе си. Поглеждам обратно към Шест. Анри притиска някаква дрипа към рамото й и тя я задържа на мястото на раната. Той идва насам, вдига сандъка и го слага на най-близката маса.

— Ето, Джон — казва той.

Без да чакам обяснения, му помагам да го отвори. Той отмества капака със замах, бърка вътре и вади плосък камък, точно толкова тъмен, колкото аурата на могадорианците. Шест, изглежда, знае за какво служи камъкът. Сваля си блузата. Под нея носи гумен костюм в черно и сиво, силно наподобяващ костюма в сребристосиньо, който видях да носи баща ми във виденията си от миналото. Тя си поема дълбоко въздух, подава ръката си на Анри. Анри забива камъка в дълбоката рана и Шест, със здраво стиснати зъби, изпъшква и се сгърчва от болка. Капчици пот избиват по челото й, лицето й е яркочервено от напрежението, сухожилията на врата й изпъкват. Анри задържа камъка там почти цяла минута. Издърпва го и Шест се превива в кръста, поемайки дълбоки глътки въздух, за да се съвземе. Поглеждам ръката й. Извън няколкото капки кръв, които все още лъщят, раната е зараснала напълно, без белег, без нищо, освен малката цепнатина в костюма.

— Какво е това? — питам аз, кимвайки към камъка.

— Това е лечебен камък — отговаря Анри.

— Такива неща съществуват ли наистина?

— На Лориен — да, но болката от лечението е двойна на първоначалната, причинена от каквото там се е случило, и камъкът работи единствено тогава, когато вредата е причинена с намерение да те нарани или убие. Освен това лечебният камък трябва да бъде използван веднага.

— Намерение? — питам аз. — Значи камъкът няма да проработи, ако, без да искам, се препъна и си пукна главата?

— Не — казва Анри. — Това с цялата идея на заветите. Защита и чистота.

— Дали действа върху Марк или Сара?

— Нямам представа — казва Анри. — И се надявам да не ни се налага да разберем.

Шест успокоява дишането си. Изправя се и опипва ръката си. Червенината по лицето й започва да се разнася. Зад нея Бърни Косар прави тегели между барикадираната врата и прозорците, които са разположени прекалено високо, за да погледне навън, но той се повдига на задни лапи и независимо от всичко се опитва да надникне, ръмжейки към нещо, което усеща, че е от другата страна. А може би е нищо, мисля си. От време на време хапе въздуха.

— Взе ли ми телефона днес, когато беше в училище? — питам Анри.

— Не — казва той. — Не съм вземал нищо.