Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Трябва да се махнем от това проклето училище — казва Анри.

Анри седи на стол на три метра от вратата, насочил двуцевката си право към нея. Диша бавно, въпреки че е напрегнат и мога да видя опънатите мускули на челюстта му. Никой от нас не казва и дума. Шест стана невидима и се измъкна, за да проучи нещата наоколо. Ние просто чакаме и резултати най-накрая идва. Три леки потупвания по вратата, почукванията на Шест, които уговорихме, за да знаем, че е тя, а не разузнавач, който се опитва да влезе. Анри сваля двуцевката, тя влиза и аз връщам един от хладилниците, за да блокирам вратата зад нея. Нямаше я цели десет минути.

— Беше прав — казва тя на Анри. — Унищожили са всяка кола на паркинга и някак си са успели да преместят останките от колите така, че да преградят вратите. И Сара е права — пропуснали са капака на подиума. Преброих седем разузнавачи отвън и петима вътре, които сноват по коридорите. Имаше един пред тази врата, но проблемът с него вече е решен. Изглежда, че започват да стават неспокойни. Очевидно според тях другите вече би трябвало да са тук, което означава, че едва ли са далече.

Анри става, грабва сандъка и ми кимва. Помагам му да го отвори. Той посяга навътре и изважда няколко малки кръгли камъчета, които прибира в джоба си. Нямам представа какво представляват. После го затваря и заключва, мушва го в една от печките и хлопва вратата. Премествам един от хладилниците пред печката, за да не може да се отвори. Наистина нямаме друг избор. Сандъкът е тежък, би било невъзможно да се бием, докато го носим, а се нуждаем от всяка свободна ръка, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Въобще не ми се ще да го оставям — казва Анри, поклащайки глава. Шест кимва тревожно. Нещо в мисълта могадорианците да се доберат до сандъка ужасява и двамата.

— Тук ще си бъде добре — казвам.

Анри вдига двуцевката и я презарежда, поглежда към Сара и Марк.

— Това не е вашата битка — казва им. — Не знам какво да очаквам навън, но ако нещата тръгнат на зле, вие се връщайте в училището и се скрийте. Те не преследват вас и не мисля, че ще си направят труда да ви търсят, ако вече са ни хванали.

И Сара, и Марк изглеждат обезумели от страх, и двамата стискат здраво своите ножове в десните си ръце. Марк е опасал колана си с всичко от кухненските чекмеджета, което може да влезе в работа — още ножове, чук за месо, ренде, ножици.

— Ще тръгнем от тази стая наляво и когато стигнем края на коридора, салонът ще е след двойната врата на около шест метра вдясно — казвам на Анри.

— Капакът е точно по средата на подиума — казва Шест. — Покрит е със синьо килимче. Нямаше разузнавачи в салона, но това не значи, че и този път няма да са там.

— Значи просто ще излезем навън и ще се опитаме да ги надбягаме? — пита Сара. Гласът й е пропит с паника. Диша тежко.

— Нямаме друг избор — казва Анри.

Хващам ръката й. Трепери силно.

— Всичко ще бъде наред — успокоявам я аз.

— Откъде знаеш това? — казва тя по-скоро настоятелно, отколкото въпросително.

— Не знам — отговарям.

Шест премества хладилника от вратата. Бърни Косар веднага започва да драска по вратата и да ръмжи в опит да излезе.

— Не мога да направя всички ви невидими — казва Шест. — Дори да изчезна, да знаете, че съм наоколо.

Шест хваща дръжката на вратата и Сара, трепереща, вдишва дълбоко, докато стиска ръката ми с всичка сила. Виждам как ножът потрепва в дясната й ръка.

— Стой близо до мен — казвам.

— Няма да те изпусна и за момент.

Вратата се отваря рязко и Шест изскача навън в коридора, а Анри я следва. Аз тръгвам след тях, докато Бърни Косар ни задминава всичките като едно кълбо от ярост, което профучава напред. Анри насочва двуцевката в едната посока, после в другата. Коридорът е празен. Бърни Косар вече е стигнал до пресечката на коридорите. Изчезва. Шест го следва и става невидима, а останалите се затичваме към салона с Анри начело. Правя така, че Марк и Сара да са пред мен. Никой от нас не вижда нищо, можем само да чуем стъпките на останалите. Включвам си светлините, за да помогна с навигацията, но това се оказва първата грешка, която правя.

Врата на една класна стая от дясната ми страна се разтваря със замах. Всичко се случва за части от секундата и преди да успея да реагирам, усещам удар по рамото си с нещо тежко. Светлините ми загасват. Падам право в някаква витрина и я строшавам. Порязвам се отгоре на главата и почти веднага по лицето ми потича кръв. Сара изпищява. Каквото и да ме беше ударило, ме удря пак. Тъп звук по ребрата ми, кой го ми изкарва въздуха.