Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не! — изкрещява Анри. — Не използвай заветите си; това ще те направи по-слаб.

Но вече е твърде късно. Веднага изключвам светлината. Световъртежът и слабостта ми се завръщат, после и болката. Задържам дъха си и изчаквам воините да ни атакуват. Но те не го правят. Нищо не се чува, освен недвусмисления шум от боричкане, което се случва точно пред нас. А зад гърбовете ни изригва врява от викове. Обръщам се, за да погледна. Воините започват да се перчат с мечовете си. Един от тях се изсмива самоуверено. Те деветимата, въоръжени и кипящи от енергия, срещу нас тримата — разбити, съсипани и въоръжени единствено с храбростта си. Звярът от едната страна, воините — от другата. Това е изборът, пред който сме изправени сега.

Анри изглежда спокоен. Вади две камъчета от джоба си и ми ги подава.

— Последните две — казва той, а гласът му трепери, сякаш са му били нужни огромни усилия само за да проговори.

Лапвам новото камъче и го заравям под езика си, въпреки че ми е останала малка част от предишното. В мен се вливат нови сили.

— Какво мислиш? — пита той.

Обградени сме. Анри, Бърни Косар и аз сме единствените останали. Шест е зле ранена и Сам я носи. Марк беше тук допреди малко, но е изчезнал някъде. И остава Сара, за която се моля да е скрита на сигурно място в училището, разположено на сто и шестдесет метра от нас. Поемам дълбоко въздух и приемам неизбежното.

— Не че има някакво значение, Анри — казвам и го поглеждам. — Но училището е пред нас и скоро там ще бъде и Сам.

И тогава това, което той прави, ме сварва неподготвен. Усмихва се. Протяга ръка и стисва рамото ми. Очите му са уморени и червени, но в тях виждам облекчение, някаква ведрина, сякаш знае, че всичко ще приключи скоро.

— Направихме всичко по силите си. И каквото е сторено, е сторено. Но аз съм дяволски горд с теб — казва той. — Днес ти се справи невероятно. Винаги съм знаел, че можеш. Никога не съм се съмнявал и за миг.

Навеждам глава. Не искам да ме види как плача. Притискам кучето. За пръв път, откакто го вдигнах, то проявява леки признаци на живот, надига глава точно толкова, колкото да ме близне по бузата. Предава ми една дума, само една, сякаш това е всичко, което му позволяват силите. Смелост, казва то.

Вдигам глава. Анри пристъпва напред и ме прегръща. Затварям очи и заравям лице във врата му. Той все още трепери, тялото му е слабо и нестабилно в ръцете ми. Сигурен съм, че и моето не е по-силно. Значи, това е, мисля си аз. С високо вдигнати глави ние тръгваме през полето към съдбата, която ни очаква там, каквато и да е тя. Поне в това има достойнство.

— Справи се дяволски добре — казва той.

Отварям очи. Над рамото му виждам, че воините вече са близо, на около шест метра. Спрели са. Един от тях държи кама, която пулсира в сребристо и сиво. Воинът я хвърля във въздуха, хваща я и я мята към гърба на Анри. Аз вдигам ръка, отклонявам я и тя прелита на тридесет сантиметра от него. Силата ми ме напуска почти веднага, въпреки че камъчето се е разтворило до половината.

Анри поема свободната ми ръка и я издърпва над рамото си, а с дясната ме подхваща през кръста. Тръгваме напред със залитане. Вече виждаме звяра, който се извисява по средата на игрището пред нас. Могадорианците ни следват. Може би са любопитни да видят звяра в действие, да го видят как убива. Всяка моя крачка изисква повече усилия от предишната. Сърцето ми блъска в гърдите. Смъртта предстои и това ме ужасява. Но Анри е тук. Както и Бърни Косар. Щастлив съм, че няма да я посрещна сам. Няколко воини стоят откъм страната на звяра. Дори да можехме да минем покрай него, щяхме да попаднем право на тях, които чакат с извадени мечове.

Нямаме избор. Стигаме полето и очаквам всеки момент звярът да ни се нахвърли. Но нищо не се случва. Щом стигаме на четири метра от него, спираме. Стоим и се подпираме един на друг за опора.

Звярът е наполовина по-малък от предишния, но все пак е достатъчно голям да ни избие всичките, без да си дава много зор. Бледа, почти прозрачна кожа, опъната по изпъкнали ребра и възлести стави. Разнообразни розовеникави белези по лапите и хълбоците му. Бели, незрящи очи. Той премества тежестта си и се навежда, после люшва глава към земята, за да подуши това, което очите му не могат да видят. Усеща ни пред себе си. Изръмжава тихо. Не долавям и частица от гнева и злобата, които другите зверове излъчваха, никаква жажда за кръв и смърт. Има някаква нотка на страх, на тъга. Отварям се за него. Виждам картини на мъчение и глад. Виждам звяра, затворен тук на Земята за цял живот, влажна пещера, където почти не достига светлина. Нощем трепери, за да се стопли, постоянно му е студено и мокро. Виждам как могадорианците насъскват зверовете един срещу друг, насилват ги да се бият, за да се научат, за да станат по-силни и зли.