Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Общо взето. Шевовете бяха трудни. Имахме за пример само тези, които Анри ти беше направил на главата. Сам помогна.

Поглеждам към Сара, която седи на леглото с крака, прибрани под нея. Нещо друго привлича вниманието ми, малко тяло, което се размърдва под одеялото в края на леглото. Напрягам се, а в съзнанието ми се завръщат невестулките, които фучаха из физкултурния салон. Сара вижда какво гледам и се усмихва. Пропълзява на ръце и крака до края на леглото.

— Тук има някой, който иска да ти каже здрасти — казва тя, хваща ъгъла на одеялото и нежно го отгръща, за да ми покаже непробудно заспалия Бърни Косар. По дължината на предния му крак е сложена метална шина, а тялото му е покрито с рани и разрези, които като моите са почистени и вече заздравяват. Очите му се отварят бавно и се фокусират, очи, обрамчени в червено, пълни с умора. Главата му остава на леглото, но опашката му се размахва леко и нежно затупква по матрака.

— Бърни — казвам аз и падам на колене пред него. Внимателно слагам ръка на главата му. Не мога да спра да се усмихвам, а в очите ми напират сълзи. Малкото му тяло се е свило на кълбо, главата му се е облегнала на предните му лапи, очите му ме наблюдават, белязани и ранени от битката, но все още тук, за да разкажат историята си.

— Бърни Косар, ти оживя. Дължа ти живота си — казвам аз и го целувам по главата.

Сара прокарва ръка по гърба му.

— Занесох го до пикапа, докато Марк те носеше.

— Марк. Съжалявам, че съм се усъмнил и за миг в него — казвам аз.

Тя повдига едно от ушите на Бърни Косар. Той се обръща, подушва ръката й и я близва.

— Значи, вярно ли е това, което казва Марк, че Бърни Косар е станал десет метра и е убил звяр, почти двойно по-голям от него?

Усмихвам се.

— Звяр, тройно по-голям от него.

Бърни Косар ме поглежда. Лъжец, казва той. Поглеждам надолу и му смигвам. Изправям се отново и се обръщам към Сара.

— Всичко това… — казвам. — Всичко това се случи толкова бързо. Как го приемаш?

Тя кимва.

— Да приемам какво? Това, че съм се влюбила в извънземно, за което разбрах преди около три дена, а после попаднах насред война? Да, приемам го съвсем добре.

Усмихвам й се.

— Ти си ангел.

— Не — казва тя — Аз съм просто едно лудо влюбено момиче.

Тя става от леглото, обгръща ме с ръце и двамата оставаме прегърнати по средата на стаята.

— Ти наистина трябва да напуснеш, нали?

Кимвам.

Тя си поема дълбоко въздух и издиша пресекливо, насилвайки се да не плаче. Тези двадесет и четири часа донесоха повече сълзи, отколкото съм виждал през целия си живот.

— Не знам къде трябва да стигнеш или какво трябва да направиш, но ще те чакам, Джон. Всяка частица от моето сърце ти принадлежи, независимо дали го желаеш, или не.

Притискам я към себе си.

— И моето принадлежи на теб — казвам.

Минавам през стаята. Отгоре на бюрото са Лориенският сандък, три опаковани раници, компютърът на Анри и всичките пари, които последния път изтегли от банката. Вероятно Сара е спасила сандъка от кабинета по трудово. Слагам ръка върху него. Всички тайни, бе казал той. Всичките се пазят вътре. След време ще го отворя и ще ги открия, но сега не му е времето. И какво имаше предвид с това за Парадайс, че идването ни не е било случайно?

— Събра ли ми багажа? — питам Сара, която стои зад мен.

— Да, и това вероятно беше най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да правя.

Вдигам раницата от бюрото. Под нея има кафяв плик с моето име, изписано на лицевата му страна.

— Какво е това? — питам.

— Не знам. Намерих го в стаята на Анри. От училището отидохме направо там и взехме каквото можахме. После дойдохме тук.

Отварям плика и изваждам съдържанието му. Всичките документи, които Анри ми бе направил: удостоверения за раждане, карти за социални осигуровки, кредитни карти и т.н. Преброявам ги. Седемнадесет различни самоличности, седемнадесет различни възрасти. Най-отпред има лепящо листче с почерка на Анри. На него пише: „За всеки случай“. След последния лист има още един запечатан плик, на който Анри е написал името ми. Писмо, вероятно онова, за което говореше, преди да умре. Нямам сили да го прочета сега.

Поглеждам през прозореца на хотелската стая. От ниските сиви облаци над нас се сипе лек снежец. Едва ли ще се задържи, земята е прекалено топла. Колата на Сара и синият пикап на бащата на Сам са паркирани на площадката един до друг. Докато стоя и ги гледам, на вратата се почуква. Сара я отваря и в стаята влизат Сам и Марк. Шест куцука зад тях. Сам ме прегръща, изказва ми съболезнования.